Най-после Лутър заговори:
— Закъсня.
— Задържаха ме важни дела.
— Така ми каза и Ги — отвърна Лутър с нотка на неудоволствие в гласа. — Останал си при леглото на някакъв умиращ французин. Нима си решил, че това е по-важно, отколкото бъдещето на Монвил?
— Този мъж спаси живота ми. Да остана и да разбера дали ще оживее бе най-малкото, което можех да направя за него. Забавих се само с няколко дена.
— Той оживя ли?
— Да.
— Значи не му дължиш нищо повече?
Ролан кимна.
Отговорът му изглежда задоволи Лутър.
— Добре. Не искам някакъв дълг да те позове далеч оттук, ако започнат неприятности. Сам ли пътува с този товар? — попита Лутър, имайки предвид Бриджит, без да благоволи дори да я удостои с поглед. — Къде е оръженосецът ти?
— Изгубих го на юг. — Ролан се ухили. — Но този товар ми служи доста добре.
Лутър гръмко се засмя. Останалите мъже го последваха, макар да не бяха чули разговора им. В този миг Амелия се изкачи на подиума и злъчно рече:
— Не знаех, че във Франция е модерно курвите да се наричат оръженосци.
Ролан се извърна към нея, готов да отвърне по подобаващ начин на думите й, но погледът му падна върху Бриджит и той видя, че в очите й блестят сълзи.
— Извинявам се, госпожице — нежно й каза той. — Тук изглежда някои жени принадлежат към утайката на обществото и държанието им е доста вулгарно.
Чуха се викове на смайване, в това число и на самата Бриджит. Последното нещо, което очакваше от този мъж, бе да я защити, след като сам бе опетнил честта й.
Преди да успее да се съвземе, за да отговори, Амелия злобно изфуча.
— Как се осмеляваш да ме обиждаш по този начин, Ролан?
Той я прониза с леден поглед.
— След като не понасяш обиди, Амелия, постарай се да не обиждаш и ти другите.
Амелия гневно се обърна към Лутър.
— Сир, вашият син няма никакво право да ми говори по този начин. Освен това не обиди само мен. Той каза „жени“.
— Ха! Чух го много добре — ухили се Лутър, без да се опитва да защити Амелия, както тя се надяваше, нито пък останалите две дами, които явно бяха изпълнени с гняв и възмущение. Изгледа Бриджит от главата до петите. — Това момиче има ли си име?
— Да — дръзко отвърна девойката. — Аз съм Бриджит дьо Луру, сир.
Ролан сви вежди.
— Сега тя е Бриджит от Монвил — моя слугиня.
— Това може да се оспори — решително заяви Бриджит, обърна се и сковано се запъти към огнището, като извика Улф със себе си.
— Ха! — засмя се Лутър. — Разбирам защо си се забавил.
— Момичето още не е свикнало с новия си господар. Досега ми създава само главоболия.
— Как се сдоби с толкова хубава прислужница и такова великолепно животно?
— Принудиха ме да я взема със себе си — кратко отвърна Ролан, — а кучето я последва.
Лутър се втренчи в Бриджит.
— Тази жена се държи като истинска дама. Бих се заклел, че има благороден произход, защото излъчва гордост и изисканост.
Ролан твърдо погледна баща си.
— Не й позволявайте да го чуе, сир, тъй като тя иска да ви накара да повярвате тъкмо в това.
— Да не би да ми казваш, че тя твърди, че е дама?
— Не се съмнявам, че ще положи всички усилия да ви убеди, че е дама.
Лутър се намръщи.
— А откъде си толкова сигурен, че не е?
— По дяволите! — избухна синът му. — Аз съм повече от сигурен! Освен това, тя самата достатъчно ме дразни и ядосва, така че не е нужно и вие да наливате масло в огъня, стари човече!
— Стари човече, а? — изръмжа Лутър. — Ще се срещнем в двора на замъка при изгрев слънце и тогава ще видим кой е стар!
Ролан кимна, без да каже нищо. Не искаше да спори с баща си защото не бе забравил отдавнашното им неразбирателство.
След като го осведоми относно подготовката на Турстон от Мезидон за битка и за предпазните мерки, взети в Монвил, Ролан обърна поглед към огнището, където Бриджит бе седнала с гръб към останалите. Тясната й ръка лежеше върху рунтавата глава на Улф и разсеяно го галеше. Младият мъж се запита какво ли си мисли в този миг, загледана в танцуващите пламъци. Какво да прави с тази малка лудетина? Защо тя продължава да упорства за положението си в обществото? Беше направила всичко, за да го убеди, че не е крепостна, не се бе заклела единствено в Бог. Но той бе сигурен, че няма да го стори, тъй като се бе убедил, че Бриджит искрено вярва в Бог. Беше го доказала, когато остана да се погрижи за раната му, вместо да си тръгне. Можеше да го остави да умре, но не го направи. Навярно в крайна сметка не го мразеше толкова силно, както твърдеше.
Ролан спря една прислужница, минаваща край него, и й прошепна нещо. След това продължи да наблюдава момичето, което се приближи до Бриджит. Външно девойката изглеждаше напълно спокойна, ала едва сдържаше гнева си. Не можеше повече да търпи Ролан и нахалното му държание.