— Ако някой трябва да се страхува, това си ти, старче — рязко отвърна синът.
— Ще видим — изсмя се Лутър и дружелюбно продължи: — Чух за много от твоите подвизи. Е, сигурно си се уморил от нескончаемите опити на крал Лотер да си възвърне земите.
Ролан сви рамене.
— Нямаше тръпка. Липсваше предизвикателството. Печелехме една битка, но губехме следващата. Войната трябва да доведе до някакво окончателно разрешение, но аз се съмнявам, че тази някога ще приключи.
— И тогава замина за Шампан, а след това за Бургундия, така ли?
— Добре си осведомен — промърмори Ролан.
— Имам доста приятели, които ме осведомяваха за твоите странствания. Това, на което съм те научил, не е било загубено в Прованс. Аз самият с удоволствие бих участвал в битки като тези.
— Всичко свърши доста бързо.
— По кой път мина, за да си дойдеш у дома?
Ролан се изненада от любопитството на Лутър, но побърза да отговори:
— Пътувах покрай поречието на Лоара до Бери. Там предадох едно известие, за което ме бяха помолили и се сдобих с момичето.
— Значи си пресякъл Блоа и Мен, който е най-прекият път до Монвил?
— Не, пътувах по поречието на Лоара до Орлеан, където реката се съединява с река Мен. След това потеглих направо на север.
— Значи си минал през Анжер?
Ролан долови внезапна тревога в гласа на Лутър и се намръщи.
— Да, но какво значение има това?
— Никакво — отвърна баща му и рязко добави: — Да започваме.
Ролан сви рамене след този малко неочакван разпит на баща си и насочи вниманието си към предстоящия двубой. Беше участвал в многобройни подобни двубои с баща си, в които бе заякнал и придобил бойни умения, ала едва в последните няколко години, преди да напусне дома си, младежът бе успял да се превърне в негов достоен противник. Мечтата му бе да победи баща си в двубой, но досега това не се бе сбъднало.
Звънът на метал отекна в двора и привлече мъжете от замъка. Врявата от битката събуди Бриджит и тя бързо изтича на вратата, изплашена, че са нападнали Монвил. Изуми се, когато видя Ролан и баща му да се бият ожесточено. Бриджит бързо наметна вълнената си пелерина и излезе на двора, без да си дава труд да покрие с качулката разпуснатата си коса. Застана наблизо и като хипнотизирана впери очи в сражаващите се мъже. Лутър кръстоса меча си с този на Ролан и го принуди да отстъпи. Ролан можеше само да отвръща на ударите с меча и да се пази с щита си. Двамата се движеха из целия двор, докато накрая Ролан ловко се изплъзна от един силен страничен удар на Лутър, извъртя се светкавично и започна да настъпва, принуждавайки баща си да се отбранява.
— Колко дълго ще продължи всичко това? — прошепна Бриджит на един от войниците, без да откъсва поглед от Ролан.
— Няма да е дълго — отвърна мъжът.
Но не позна. Слънцето изгря и се изкачи високо в небето, а битката между двамата мъже продължаваше и нито единият не се предаваше, нито другият. Бриджит се умори само докато ги гледаше. Знаеше колко е тежък рицарският меч. Тя едва можеше да го повдигне с двете си ръце. Изисква се голяма силна и непоколебима воля, за да се биеш толкова дълго, помисли си девойката, докато гледаше с възхищение двамата мъже.
Ала постепенно битката загуби темпо. Лутър и Ролан обикаляха двора и ту единият нападаше, ту другият. После внезапно нещата се промениха, сякаш всеки един от двамата бе почувствал нов прилив на сили. Мечът на Ролан неочаквано се завъртя от дясната страна на Лутър, но след миг посоката му се промени и удари отляво. Лутър бе изненадан, не вдигна достатъчно бързо щита си и оръжието на Ролан посече рамото му, разтрошавайки металната ризница.
Баща и син застинаха неподвижно. Бриджит предположи, че двубоят е приключил. Ала за нейно изумление, Лутър започна да се смее. Що за хора бяха това? В следващия миг старецът изби меча от ръката на сина си и притисна своя в гърдите му.
Ролан отпусна щита си надолу, в знак, че се признава за победен и Лутър свали меча си.
— След като си пуснал кръв, би трябвало да притиснеш противника си, Ролан — засмя се баща му. — Не трябва да спираш, за да видиш колко смъртоносно е ранен врагът ти.
— Ако беше мой истински враг, старче, не се съмнявай, че щях здравата да те притисна — отвърна младият рицар.
— В такъв случай, предполагам, че трябва да го взема под внимание и да обявя изхода на двубоя в полза на двама ни. Да… за пръв път няма победител. Съгласен ли си с това?
Ролан кимна и посочи към рамото на Лутър.
— Трябва да се погрижиш за раната си.
— Едва усещам тази драскотина — изръмжа баща му. — Май твоите собствени рани се нуждаят от нежната ръка на хубавата ти прислужница.