Ролан се огледа и видя Бриджит, която го наблюдаваше. Беше като привидение с разпуснатата си коса, която се стелеше по нежните й рамене подобно на разтопено злато. Тя свенливо сведе поглед, а Ролан продължи да я гледа като омагьосан, забравил за раните си.
Звукът от гръмогласният смях на Лутър го извади от вцепенението му.
— Сякаш ти се ще да съблечеш с поглед бедното момиче, синко — пошегува се той. — Не можеш ли да почакаш, докато останете насаме?
Ролан се изчерви.
— Днес ме накара да се гордея с теб, Ролан — продължи баща му. — Ти си достоен син. Да, представи се отлично, а аз знам, че предишната ти рана още не е заздравяла напълно. Усвоил си всичко, на което съм те учил, дори повече.
Ролан не знаеше какво да отговори. За първи път Лутър го хвалеше и то без да се скъпи на думи. За щастие, баща му не дочака отговор. Обърна се и се отдалечи, а Ролан остана да гледа смутено след него. По всичко личеше, че Лутър се е променил. Може би наистина бе започнал да остарява.
Бриджит и Ролан останаха сами на двора, тъй като и останалите мъже побързаха да влязат в замъка.
— Отворила ти се е раната — смъмри го тя. Младият мъж извинително й се усмихна.
— Не беше нарочно. Ще се погрижиш ли за нея?
— Предполагам, че ще трябва, тъй като не виждам кой друг би го сторил — намръщено рече Бриджит.
— Какво те безпокои? — нетърпеливо я изгледа той.
— Ти! — избухна девойката и сложи ръце на хълбоците си. — Тази глупост, на която станах свидетел!
— Това беше просто един двубой, ma cherie.
— Не, не беше. Беше си чиста лудост! — гневно отвърна тя. — Можеше да се убиете един друг!
— Ние не се биехме на живот и смърт, Бриджит — търпеливо й обясни той. — Това бе премерване на силите, нищо повече. Нима френските рицари не изпитват бойните си умения в приятелски двубои?
— Е, да — неохотно се съгласи младото момиче, — но не го правят толкова ревностно. Вие се биехте, сякаш честта ви бе заложена на карта.
Ролан се ухили.
— Ами донякъде точно така беше. Тук винаги така се бием. Лутър смята, че тези, които е обучавал, трябва да бъдат най-добрите. Той е изключителен воин и ако трябва да бъда искрен, ще призная, че никога досега не съм издържал да се бия толкова дълго срещу него.
— Но вие бяхте равностойни противници — изтъкна Бриджит. — Дори аз го разбрах. Всъщност, ти щеше да победиш баща си, ако не беше се отказал.
— Разбираш ли, че току-що ме похвали, cherie? — пошегува се с усмивка младият мъж.
Бриджит се изчерви.
— Аз… аз…
— Хайде сега, недей да разваляш единствената похвала, която съм чувал от устата ти, с някоя остра забележка. Поне един единствен път прояви малко милост към мен.
— Ти ми се подиграваш, Ролан. И не сменяй темата на разговор, ако обичаш.
— Е, може и така да е — уклончиво отвърна той. — Освен това, само си губим времето. Започвам да си мисля, че си решила да ме държиш тук и да спориш с мен, докато ми изтече кръвта.
— Идеята не е много лоша — отвърна девойката, — но по-добре ела с мен. Жилището ми е наблизо.
— Не, трябва да си сменя дрехите, освен това имам чисти превръзки в стаята. Ако, разбира се, се съгласиш да ми помогнеш да стигна дотам.
— Нима имаш нужда от помощ, за да вървиш? — Очите й се разшириха.
Той кимна.
— Чувствам се така, сякаш не мога да помръдна нито един мускул от тялото си — простена Ролан. — Но, ако ми дадеш ръката си, cherie, ще те последвам навсякъде.
— Ръката ми, така ли? — сопна се тя. — Не съм сигурна дали да го направя.
Той я сграбчи за ръката и я поведе към къщата.
— В такъв случай ще те накарам да ме последваш — заяви рицарят, като за първи път се стараеше да не я стиска прекалено силно.
В стаята на Ролан цареше истински безпорядък и Бриджит смаяно местеше поглед от една отворена ракла към друга, по разхвърляните дрехи, неоправеното легло и събрания килим. Дебел слой прах покриваше малката маса до ниското ложе и единственото кресло с висока облегалка, а стените бяха почернели от сажди.
— Наистина ли спиш тук? — с отвращение попита тя.
Младият мъж се ухили.
— Стаята не е била използвана доста дълго време, а тази сутрин бях принуден да изляза доста набързо. Предполагам, че няма да ти отнеме много време да я изчистиш и подредиш.
— Аз ли? — удивено го изгледа тя.
— Моля те, Бриджит, не започвай отново — въздъхна Ролан. — Толкова много ли искам от теб?
Бриджит се поколеба. Този път тонът му бе умолителен, а не заповеднически. Засега и това бе достатъчно.
След като почисти раната му и я превърза, тя се запъти към една от раклите. Ролан се усмихна. Двамата бяха сами в неговата стая и за пръв път Улф не беше с нея. Тя дори изглеждаше в добро настроение.