— Ти сама си виновна за всичко! Заслужаваш много по-голямо наказание от това, което получи!
— Най-голямото ми наказание е, че ме намери. Ето това е, което не мога да понеса! — Изправи се на крака и го прониза с гневен поглед. — Ала това не означава нищо за теб! Единственото, което искаш, е, да ме накараш да страдам!
— Никога не съм искал да те наранявам — избухна Ролан. — Ти ме принуди!
— О, разбира се, сир — ехидно процеди тя. — Аз сама съм си виновна за болката. — Той пристъпи заплашително към нея, но тя не трепна. — Какво? Май отново те прихващат?
— Ти си невероятно дръзка за жена, която току-що е била наложена с ремък — намръщи се той.
Очите й се разшириха от гняв.
— Норманско копеле! Ако бях мъж, щях да те убия!
Ролан неочаквано се разтресе от смях.
— Ако беше мъж, cherie, това, което си мисля сега, щеше да е грях.
Наглият му отговор я изуми и тя отстъпи крачка назад.
— Аз съм жена, но твоите мисли са не по-малко греховни.
— Не е нужно да бягаш от мен, Бриджит — усмихна се по-меко той. — Яздил съм цял ден и съм капнал от умора. В този миг сънят е единственото, което може да ме изкуши.
Бриджит внимателно го наблюдаваше, докато той отиде до коня, за да вземе храна и завивки. Върна се при огъня, разрови жаравата и притури нови дърветата, постла едно одеяло и се излегна върху него.
— Гладна ли си?
Бриджит бе смаяна. Той се държеше така, сякаш нищо не се бе случило.
— Не — троснато отвърна тя. — Вечерях вече.
— А, не се съмнявам, че храната е била доставена от любимеца ти. — Ролан се обърна, погледна към Улф и свъси вежди. — Сигурно ако се отърва от този звяр, ти няма да посмееш да бягаш отново. Какво ще правиш, ако кучето не с теб, за да ти осигурява прехраната?
— Не! — изпищя тя и падна на колене пред него. — Улф е всичко, което ми остана.
— Имаш мен — нежно й напомни той.
Тя поклати глава.
— Ти ми причиняваш само болка и страдания. Единствен Улф ми носи утеха. Толкова го обичам…
— А мразиш мен.
— Това, което ми стори, е причина да те мразя.
— Обещай ми, че повече няма да се опитваш да бягаш — изръмжа Ролан.
— Нима ще повярвате на обещанието на една слугиня, сир? — саркастично го изгледа Бриджит.
— Ще й повярвам.
Младото момиче гордо вирна брадичка.
— Бих могла да ти обещая, но това ще бъде лъжа. Аз не давам обещания, които не мога да изпълня.
— Бъди проклета! — изруга той и хвърли един клон в огъня, от който се разхвърчаха искри. — В такъв случай, не мога да ти обещая, че повече няма да те наказвам, а следващия път може да не си облечена с толкова дебели дрехи.
— Не съм и очаквала друго от теб!
Ролан се втренчи в разгневеното й лице и въздъхна.
— По-добре заспивай, Бриджит. Виждам, че не мога да изляза на глава с теб.
Младият мъж се излегна върху одеялото, но тя остана на колене. Изминаха няколко минути и той чу тихия й глас:
— Има едно нещо, което можеш да направиш, Ролан, за да си сигурен, че ще остана при теб.
— Знам — раздразнено отвърна той, — но не мога да стоя далеч от теб.
— Не е това, Ролан.
Той бързо се надигна, тъй като думите й събудиха любопитството му.
— И какво е то?
— Изпрати писмо до граф Арнулф, с което поискай да узнаеш дали ти казвам истината за себе си, а докато пристигне отговорът му, аз съм съгласна да остана в Монвил.
— А когато пристигне отговорът и се докаже, че си лъжкиня… тогава какво?
— Продължаваш ли да мислиш, че лъжа, Ролан? — погледна го в упор девойката.
— Много добре — изръмжа той. — Ще изпратя съобщение, за да сложа веднъж завинаги край на това. Но не мога да разбера какво очакваш да спечелиш.
Тя се усмихна, решена да не издава истинските си чувства. Искаше той да вярва в правотата си, докато изпрати съобщението.
— Много е просто. Ако изпратиш съобщение, ще признаеш вероятността, че може и да грешиш. Засега и това ми стига.
— Хм… — измърмори рицарят и се обърна. — Само една жена може да измисли подобно нещо.
Бриджит с усилие потисна усмивката си. Колко лесно бе приел лъжата й! Легна малко по-настрани от него и заспа.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Ролан се събуди на зазоряване. Остана да лежи, изопнат на земята, загледан замислено в бледото небе, прозиращо през клоните на дърветата. Бриджит спеше спокойно, без да подозира какъв смут бе предизвикала в душата му.
Колко вбесен се чувстваше вчера, не само защото бе избягала, а и заради риска, на който се бе изложила. Малката глупачка можеше да стане лесна жертва на крадци или на бродещи разбойници и зверове. Освен това, измъчваше го мисълта, че толкова лесно го бе изоставила, а още повече, че всички в Монвил бяха узнали за това. Непозната болка глождеше сърцето му и не му даваше покой. Какво бе направило това момиче с него? В един момент искаше единствено да й бъде господар, а в следващия — да я закриля. Плашеха го чувствата, които бе събудила у него. За първи път в живота си се чувстваше толкова смутен и объркан. Дори се бе съгласил да изпълни абсурдната й молба.