Ролан се намръщи при мисълта за писмото, което бе обещал да изпрати. Или тя наистина беше с благородническо потекло, или граф Арнулф бе влюбен в нея и тя се надяваше, че ще й помогне. И в двата случая Ролан щеше да я изгуби, а това го караше да се чувства нещастен. Той я познаваше отскоро, но знаеше, че не иска да я загуби.
— По дяволите! — промърмори младият мъж и се надигна, за да посрещне новия ден.
Слънцето току-що бе залязло, когато Бриджит и Ролан минаха през портите на Монвил и влязоха в двора на замъка. Девойката си помисли, че бе яздила цяла нощ и цял ден, за да избяга от замъка, а връщането им бе отнело само един ден. Очевидно не бе избрала най-прекия път за бягството си и бе изгубила ценно време. Младото момиче въздъхна. Вече нямаше смисъл да мисли за това.
Когато слязоха от конете и ги поведоха към конюшнята, Бриджит попита:
— Не си забравил за писмото, което обеща да изпратиш, нали?
— Не съм забравил — промърмори Ролан. Протегна ръка, отметна качулката на пелерината й и извади плитките й навън. Взе по една във всяка ръка и я придърпа към себе си. — Нито пък съм забравил, че ти можеше да ме помолиш никога повече да не те докосвам, но не го направи.
— Нали вече ми заяви, че никога няма да се примириш — хладно отвърна тя.
— Но ти дори не се опита да се договориш с мен, cherie — изтъкна той и в очите му блеснаха дяволити пламъчета.
— Аз получих това, което желаех, Ролан и сега ми остава единствено да издържа известно време. За мен е утеха да знам, че нещастието ми скоро ще свърши.
— Нещастие ли, момиче?
Устните му докоснаха леко нейните, сетне се плъзнаха по страната й и накрая се спряха на шията. Бриджит усети как цялата настръхва и тихо въздъхна. Той я пусна и многозначително се усмихна.
— Само още известно време, така ли? Значи ще трябва докрай да се възползвам от него.
Не дочака отговор и се запъти към коридора, водещ от конюшнята към голямата зала на замъка. Бриджит го проследи с поглед, питайки се защо му бе позволила да я целуне. Какво ставаше с нея?
Разтри ръце, поклати глава и побърза да го последва. За всичко бе виновна нежността му, каза си тя. Това бе нещо, което винаги я бе хвърляло в смут.
Часът за вечеря отдавна бе минал, но залата не бе пуста. Край масите под подиума седяха мъже, пиеха бира и разговаряха. Лутър седеше край огнището и играеше на зарове с Роберт и още един рицар, докато Хеда, Елзе и техните прислужнички бродираха ръкоделията си. Хеда бе висока, кокалеста жена, чиято кестенява коса бе започнала да посивява, а Елзе изглеждаше точно както бе изглеждала майка й преди тридесет години. Слугите все още се суетяха край огъня. Един момък разгонваше кучетата, обикалящи край къса месо, който още се печеше върху жаравата, а друг издухваше дима през отвора над огнището.
Преди да влезе в залата, Ролан изчака Бриджит да го настигне.
— Вземи ядене за двамата и ела при мен на масата. — Когато тя отвори уста, за да протестира, той вдигна показалец. — Настоявам! Очаквам да се разрази буря.
Тя спря озадачено.
— Каква буря?
Ролан прочете тревогата, изписана по лицето й и се усмихна.
— Ти извърши нещо непростимо и мащехата ми много е ядосана. Когато тръгнах да те търся, беше побесняла и не се съмнявам, че цял ден е натяквала какъв лош пример си дала на останалите слуги. Досега нито един крепостен не се е опитвал да бяга от Монвил.
Бриджит пребледня.
— Какво… какво ще ми направи?
— Хеда? Нищо. Забравяш, че аз съм твоят господар, което означава, че трябва да отговаряш единствено пред мен. Поне един път можеш да ми бъдеш благодарна за закрилата. — Не дочака отговор и я побутна към огнището. — Върви. Умирам от глад.
Девойката побърза да вземе храната. Готвачката я смъмри, че идва толкова късно, тъй като бе започнала да кълца остатъците от месото за пая, но й сипа две чинии, докато останалите слуги мятаха по някой плах поглед към Бриджит.
Младото момиче се разтревожи не на шега. Тя смяташе, че най-лошото е минало, но изглежда се бе лъгала.
Когато се запъти към господарката маса с кана бира в едната ръка и двете чинии на поднос, видя, че Лутър и Хеда се бяха присъединили към Ролан. Бриджит забави крачка, но въпреки това чу част от разговора им.
— И така? — настоя Хеда, като се обръщаше към Ролан. — Ще я съблечеш ли гола, за да я нашибаш здравата на двора с пръчки? Трябва да си получи заслуженото, за онова което дръзна да направи.