— Това не е твоя грижа, жено — обади се Лутър.
— Как така да не е моя грижа! — възмутено отвърна Хеда. — Той доведе тук тази френска уличница. Нейното високомерие и непокорство влияе зле на слугите. А сега, не само че избяга, ами и открадна! Настоявам…
Бриджит се скова от страх и едва не изтърва чиниите, а каната с бира се разплиска по масата. Девойката извърна огромни изплашени очи към Ролан.
— Не съм откраднала нищо…
— Едва ли можеш да твърдиш, че онзи кон е твой, момиче — небрежно рече той.
Бриджит усети как коленете й омекнаха, а Ролан бързо я настани на стола до себе си. В какво я обвиняваха? Един слуга можеше да бъде строго наказан за кражба на храна. Но на кон? Конят бе съкровището на един рицар — най-скъпото от всички животни, струващо много повече от един слуга и дори повече от парче земя! Един освободен крепостен с радост би продал фермата си срещу кон, защото конят бе признак на богатство и го издигаше над обикновения селянин. Да откраднеш кон, бе равносилно на убийство, а слуга да открадне кон, бе направо немислимо!
Веселото настроение на Ролан помръкна, когато видя колко изплашена е Бриджит.
— Хайде стига, стореното сторено.
— Аз… аз нямах намерение да крада — задавено прошепна тя. — Аз не помислих… Искам да кажа… Не смятах, че извършвам кражба, когато взех коня. Досега винаги съм имала кон на свое разположение и… Ролан, помогни ми!
Девойката започна да плаче и Ролан се ядоса на малодушието й.
— Бриджит, успокой се! Няма от какво да се страхуваш. Ти наистина открадна кон, но животното принадлежи на Ги, а той няма да повдига въпрос за това.
— Но…
— Говорих с Ги, преди да тръгна да те търся — меко я увери той. — Той беше загрижен много повече за теб, отколкото за коня си и няма да иска никакво наказание.
— Наистина ли?
— Да, наистина.
— Интересно… — процеди Хеда. Острият й нос изглеждаше по-дълъг от обикновено, а бледите й сиви очи се обърнаха към Бриджит. — Само че това едва ли има някакво значение. Ги може и да не настоява за наказание, но аз със сигурност настоявам.
— Коя сте вие, че да настоявате за нещо мое? — застрашително я изгледа Ролан.
Матовото лице на Хеда почервеня от гняв.
— Не глези тази кучка! Да не би да те е омагьосала?
— Не я глезя — отвърна младият мъж. — Аз вече я наказах.
— И да си го направил, явно не е било достатъчно! — остро възрази Хеда. — Не личи да изпитва болка!
Ролан се изправи със заплашителен блясък в очите.
— Да не би да се съмнявате в думите ми, мадам? Искате на свой гръб да изпитате страданието на Бриджит ли? — Протегна се към колана си. Хеда пребледня, размърда се неспокойно на стола си и стрелна Лутър с поглед. Ала той не й обърна внимание и продължи да гледа сина си.
— Лутър!
— Не, не поглеждай към мен, съпруго. Ти го предизвика, а аз те предупредих. Тази работа не те засяга. Никога не знаеш кога да спреш.
Ролан пристъпи към Хеда, но тя скочи от мястото си и избяга от залата. Лутър гръмко се изсмя.
— Най-после да видя как заядливата ми жена побягва с подвита опашка. — Протегна ръка и потупа Ролан по гърба. Сетне се отпусна на стола си и заповяда да му донесат още бира. — Минаха много години, откакто за последен път е опитала юмруците ми, твърде много.
— Значи, след като съм заминал, Хеда е станала по-сговорчива, така ли? — предположи Ролан.
Баща му сви рамене.
— Или по-скоро аз не съм й обръщал внимание.
За миг синът остана мълчалив, след което се зае с храната. Донесоха още кани с бира и Лутър се облегна назад, за да вижда по-добре Бриджит.
— Не ядеш много, момиче — отбеляза той. — Не ти ли харесва яденето?
— Опасявам се, че нямам апетит, сир — смирено отвърна тя.
— Това не е хубаво — усмихна й се господарят на замъка. — Такова нежно и слабо създание като теб трябва да има сили, ако възнамерява да се противопостави на сина ми.
— Така е, сир.
Ролан се извърна и хвърли недоволен поглед към баща си, което още повече развесели Лутър. След като отпи голяма глътка от бирата си, по-възрастният мъж се наведе напред и лицето му придоби сериозно изражение.
— Знае ли моят любим васал, че си се върнал, Ролан?
Синът му избягна погледа.
— Оставих на теб да го известиш.
Лутър загрижено смръщи вежди.
— Бягството на момичето осуети срещата ви. Не размисли ли, докато те нямаше?
— Не аз трябва да размислям, а той.
— Така е — неохотно призна Лутър. — Не разбирам твърдоглавието на това момче.