— О, Бриджит, успокой се — меко рече той и я целуна по челото. — Не мога да понеса да страдаш така.
Не разбра как се случи, но устните му потърсиха нейните и тя не се възпротиви. Устата му бе топла и имаше вкуса на собствените й сълзи. Когато той започна да сваля дрехите й, тя знаеше, че вече е твърде късно да го спира. Сърцето й нашепваше да го остави да продължи. Тази нощ тя щеше да бъде негова и двамата го знаеха.
Изведнъж Бриджит почувства как кръвта й пламва и тя изпадна в диво опиянение. Ролан коленичи до леглото и започна да прави божествени неща с ръцете и устните си, карайки я да му отговаря с такава страст, на каквато никога не бе подозирала, че е способна. Той милваше всяка част от тялото й и докосванията му бяха нежни и влудяващо възбуждащи. Вече не искаше той да бъде нежен към нея. Искаше да почувства тежестта му върху себе си, устните му да вкусват нейните и да ги изпохапят до кръв. Но най-силно от всичко искаше да проникне дълбоко в нея, да достигне женските й глъбини.
Когато най-сетне телата им се сляха, той започна да се движи толкова плавно, че Бриджит не можа да издържи. Повдигна бедра, за да го накара да проникне в нея докрай. Това, което последва бе удивително. Един стегнат възел, който се бе образувал в нея и ставаше все постегнат и стегнат, накрая се скъса, отпращайки огнени вълни по цялото й тяло, което се разтърси в конвулсиите на екстаза. Искаше й се този миг да продължи вечно…
И Ролан скоро достигна до края. Силното му тяло потръпна и той се отпусна изнемощял върху нея. Малко по-късно се отдръпна настрани, за да не смазва нежната й плът. Бриджит не искаше той да я оставя и това й желание го накара да изпита невероятна радост. Двамата заспаха с преплетени тела и с усмивки на лицата.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Приляга ти чудесно, не мислиш ли?
Бриджит отстъпи назад, за да се възхити на Ролан, облечен в синя вълнена туника, която тя току-що бе привършила. Дрехата прилепваше плътно по широките му рамене и подчертаваше стройната му фигура, а тъмносиният плат подчертаваше цвета на очите му. Тя беше много горда от начина, по който той изглеждаше в творението й и жадуваше да чуе похвалите му, ала той бе толкова погълнат от оглеждането на шевовете и ръбовете, че изглежда не я чу.
— Е?
— Удобна е.
— Това ли е всичко, което ще кажеш? — възмутено възкликна девойката. — Ами моите бодове? Мога да те уверя, че няма да се скъсат или разнищят.
— Виждал съм и по-добри — нехайно отвърна той, докато внимателно оглеждаше подгъва.
— О! — Бриджит хвърли кълбото вълнени конци по него. Ако ножиците бяха под ръка, щеше да запрати и тях. — Ще видиш ти дали ще се старая толкова със следващата туника!
— Вече би трябвало да разбираш кога се шегувам, Бриджит — усмихна се той. — Много съм доволен от работата ти. Това е най-хубавата туника, която някога съм имал, а шевовете ти са направо идеални.
Лицето й засия от похвалата. Бе прекарала последните шест дни в шиене на туниката за Ролан в комплект с къса вълнена пелерина. Работеше в стаята му, тъй като бе по-светла и много по-просторна от нейната. От нощта, в която толкова страстно се бяха любили, между двамата бе настанало примирие. Не говореха за случилото се, но последвалите дни бяха различни от предишните.
Сега повече от всякога младото момиче забелязваше колко привлекателен е Ролан, колко красиво се спуска гъстата му коса и се къдри на врата, как блестят тъмносините му очи, когато се смее. В такива моменти приличаше на невинен юноша, а напоследък той се смееше доста често.
Ролан обичаше да дразни Бриджит, ала закачките му вече не я обиждаха. Той се опитваше да смекчи грубостта си и правеше усилия да се държи по-нежно и внимателно. И по-рано бе забелязала желанието му да се промени заради нея, но преди това не я интересуваше. Все по-често се улавяше, че не може да откъсне поглед от младия мъж и това, което виждаше, все повече й харесваше.
А това, което най-силно скрепяваше мира между двамата, бе, че Ролан не бе направил нов опит за по-интимна близост. Всяка вечер я изпращаше до стаята й, целуваше я целомъдрено и я оставяше сама. Бриджит бе доволна и предпочиташе нещата да си останат такива. Не беше сигурна как ще реагира, ако Ролан я пожелае отново. От едната страна бе любовното удоволствие, но от друга — грехът. Не искаше да избира между двете и бе благодарна, че Ролан не я принуждава да го прави. Като я оставяше сама, той й даваше време да свикне с него и с живота в Монвил.