Погледът му бавно обходи тялото й.
— Но той ще има доста основания да търси твоята компания, Бриджит.
Девойката се отдръпна.
— Този разговор никак не ми харесва, Ролан. И без това се забавихме с вечерята, така че е по-добре да отида да ти донеса вечерята.
— Донеси и твоята.
— Не и тази вечер — твърдо отказа тя. — Ще се храня със слугите.
Той я хвана за китката.
— Защо?
— Пусни ме, Ролан! Всички ни гледат.
Той я пусна, но остана да гледа замислено след нея. Поклати глава, учуден от внезапната промяна в настроението й. Напоследък често се замисляше за това. Сякаш съществуваха две различни Бриджит. И колкото повече разсъждаваше, толкова по-често стигаше до извода, че хитрушата, която си мислеше, че познава, може би всъщност не беше никаква хитруша, а просто една нежна, благородна душа, унижена и оскърбена от настоящето си съществуване. Това обясняваше доста неща… Всъщност, почти всичко.
Ролан се помоли дано да греши и тази сдържаност, нежност и изискани обноски, които Бриджит му бе засвидетелствала през изминалата седмица, да се окажат само преструвка. Защото, ако не бе така, съществуваше голяма вероятност слугинята наистина да се окаже господарка. А тази мисъл никак не му харесваше.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Тържествената зала на замъка Луру бе почти празна. Просторното помещение сякаш бе обвито в булото на безнадеждна тъга. Баронът се бе свил в дълбокото кресло с позлата, опитвайки се да удави нещастието и мъката си във вино. В стаята нямаше никой, освен него. Куинтин дьо Луру най-после се бе завърнал у дома, ала пристигането му бе помрачено от жестока вест, която го хвърли в скръб. Тази, заради която се бе върнал, не бе в замъка, за да го посрещне. Неговата красива, жизнерадостна сестра бе отишла в манастир!
Бе толкова неестествено за Бриджит да пожелае да се затвори далеч от света, да се уедини зад каменните стени на някакъв мрачен и студен манастир… Щеше да я разбере по-добре, ако го смяташе за мъртъв. Ала Дрюода й бе казала, че е жив, но сестра му продължила да отстоява решението си да се оттегли завинаги от светския живот и да се посвети на Бога. Беше заминала, без да го дочака. Защо?
Дрюода му бе казала, че Бриджит е станала много религиозна, след като той бе заминал да се бие в Южна Франция. Тя решила да се подготви за суровия и аскетичен живот на монахиня и се преместила да живее в една от колибите на слугите и работела от сутрин до вечер най-черната работа, за да бъде готова за трудната и тежка орис на отшелничеството, която сама си бе избрала.
А най-лошото от всичко бе, че не бе казала в кой манастир възнамерява да се оттегли. Може би ще му трябват години, за да я открие, а дотогава тя щеше да бъде вече подстригана за монахиня. Сигурно никога нямаше да я убеди да се върне у дома с него.
— Тя ме помоли да ти кажа да не я търсиш, Куинтин — тъжно му каза Дрюода и кафявите й очи се изпълниха с безкрайна мъка. — Каза, че заминава надалеч и предполагам, че е влязла в манастира под чуждо име, за да не можеш никога да я откриеш.
— Защо не се опита да я убедиш да се откаже от намерението си? — не можеше да се примири младият рицар.
— Разбира се, че се опитах, но ти знаеш колко упорита и твърдоглава може да бъде сестра ти. Дори й предложих да й намеря подходящ съпруг, но тя бе ужасена от предложението ми. Дори ми се струва, че решението й да се оттегли в манастир бе породено от мисълта за бъдещата й женитба. Убедена съм, че тя се страхуваше от мъжете.
Дали Дрюода беше права? Нима Бриджит се бе страхувала от брака?
— Никога не биваше да я оставяш сама да си избира съпруг, Куинтин — добави Дрюода. — Трябвало е да настояваш Бриджит да се омъжи още преди няколко години.
Сега Куинтин горко се разкайваше. Ако преди да замине, й бе намерил добър съпруг, сега тя щеше да бъде тук, щастливо омъжена и може би очакваща дете. А сега Бриджит никога нямаше да изпита радостите на майчинството, да познае любовта на обичан съпруг.
Нима наистина е искала да посвети живота си единствено на Бога? О, не можеше да повярва в това. Възможно ли е Бриджит да се е променила толкова много? Мисълта, че никога повече няма да види сладката усмивка на сестра си, красивото й лице, озарено от радост, да чуе леките й стъпки и игривия й смях, го изпълваше с печал. Неговата сестра, единственият човек на този свят, когото обичаше и от когото се интересуваше, си бе отишла.
Куинтин отпи голяма глътка направо от бутилката, без да си прави труда да си сипва в чаша. Две празни бутилки се въргаляха пред него. Върху масата бяха подредени редки блюда и всевъзможни лакомства, приготвени специално за него от леля му, ала той нямаше апетит и раздаваше месото, къс по къс, на трите хрътки излегнати в краката му. Когато пристигна в Луру, бе заварил всички кучета затворени в кучешки колиби, нещо твърде необичайно за нравите в замъка. Ала това не бе единствената промяна. Слугите се зарадваха да го видят, но не бяха в обичайното си весело настроение. Стори му се, че много от тях се опитваха да говорят насаме с него, ала Дрюода ги бе отпратила с обяснението, че не иска да го безпокоят.