Откакто бе пристигнал рано този следобед и бе узнал за заминаването на Бриджит, Куинтин не бе виждал никой друг, освен Дрюода. Той се усамоти в тържествената зала и посрещаше с ругатни всеки, който се опиташе да се приближи до него. Вече бе късно и Куинтин бе изтощен, ала сънят бягаше от очите му. Виното не му бе помогнало и той се чудеше колко бутилки още трябва да изпие, за да може да заспи.
Утре имаше да свърши много работа и трябваше да бъде бодър, а за целта се нуждаеше от здрав сън. Щеше незабавно да организира издирването на Бриджит. Би започнал още днес, ако при завръщането си не бяха нападнати от банда разбойници. Двама от хората му бяха ранени, единият от които смъртоносно. Ала сега нямаше време да мисли за това. Куинтин трябваше бързо да реши кои от мъжете да вземе със себе си и в каква посока да поеме. Имаше нещо, което му убягваше, нещо, което щеше да му помогне в търсенето. Може би все пак не бе достатъчно трезвен, както си мислеше.
Изведнъж го осени някаква мисъл. Разбира се! Бриджит никога нямаше да напусне Луру сама. Някой я бе съпроводил. И този мъж щеше да му каже къде е отишла сестра му. Дрюода трябва да знае кой е придружил Бриджит до манастира! Младият мъж скочи на крака, ала се олюля и се строполи обратно в креслото. От гърдите му се изтръгна отчаян стон. Виеше му се свят, а главата му болезнено пулсираше.
— Сир, може ли да поговоря с вас?
Куинтин присви очи и се опита да различи сянката в дъното на залата.
— Кой е там?
— Едора, сир — чу се плах глас.
— А, дъщерята на Алтия. — Куинтин се облегна назад в креслото. — Е, защо се криеш, момиче, ела по-близо.
Откъм стълбището колебливо се подаде дребна фигура, пристъпи няколко крачки и спря нерешително. На светлината на лоените свещи, които горяха на масата, Куинтин видя две, не, три девойки, които танцуваха пред очите му.
— Застани мирно, момиче! — гневно викна Куинтин и отново присви очи.
— Аз… аз стоя мирно, сир.
— Какво има? — намръщи се рицарят. — Звучиш ми уплашено. Нима някога съм се държал зле с теб, Едора? Нямаш никаква причина да се боиш от мен.
Едора запристъпя нервно от крак на крак.
— Опитах се по-рано да говоря с вас, сир, но вие… вие хвърлихте парче сирене по мен и ми изкрещяхте да се махам.
Куинтин се ухили пиянски.
— Наистина ли? Страхувам се, че не си спомням такова нещо.
— Вие бяхте обезумял от мъка и това е напълно разбираемо. Нищо чудно след всичко, което се случи в този дом, след вашето заминаване.
Думите й изтръгнаха дълбока въздишка от гърдите му.
— Кажи ми, Едора, защо го е направила?
— Не е моя работа да говоря лошо за вашата леля — смутено отвърна Едора.
— За леля ми ли? Аз говорех за сестра си, но предполагам, че ти не знаеш. Къде е Мейвис? Тя беше много близка с Бриджит и би трябвало да знае какво е подтикнало Бриджит да вземе подобно решение.
— Не ви ли казаха?! — изненадано възкликна младото момиче. — Мейвис е мъртва.
Куинтин присви очи.
— Мейвис? Но как така?
— Вашата леля я изхвърли от имението и още същия ден Мейвис бе убита по пътя от някакви разбойници. Макар че понякога се чудя дали наистина те са я убили.
Куинтин се втренчи в момичето. Виното започна да се изпарява от главата му.
— И с какво право леля ми ще извърши подобно нещо?
— След като узна за смъртта ви, тя се обяви за господарка на Луру.
Новината сякаш не обезпокои Куинтин.
— Искаш да кажеш, че е била определена за настойница на Бриджит?
Едора се смути още повече.
— О, не, сир, никой не я е определял за нейна настойница. Граф Арнулф изобщо не узна за вашата смърт.
Куинтин внезапно се изправи.
— Нима е възможно това?
— Дрюода не му съобщи нищо. Освен това, тя не позволи на госпожица Бриджит да напусне Луру, да не би да отиде при графа и да му разкаже какво става тук. Нито един от васалите ви не се осмели да помогне на сестра ви, тъй като всички предполагаха, че много скоро Дрюода и съпругът й Уолфрид ще станат настойници на младата господарка. Те се подчиниха на заповедите на Дрюода. Дори Уолфрид не смее да оспорва решенията на жена си.
— Осъзнаваш ли какво ми каза току-що, момиче? — Гласът на Куинтин бе сподавен, но трепереше от гняв.