Едора уплашено отстъпи назад.
— Истина е, сир, кълна се! Помислих, че вашата леля вече си е признала поне нещо, иначе нямаше да събера смелост да се приближа до вас. Всички тук знаят по какъв начин се отнасяше тя със сестра ви… Едва ли е могла да се надява, че ще запази всичко това в тайна от вас.
— Моята леля нищо не е споделила с мен…
— В такъв случай, съжалявам. Не дойдох тук, за да злепоставям Дрюода. Дойдох да попитам дали не знаете какво е станало с госпожица Бриджит. Толкова много се тревожим за нея! Вече би трябвало да се е върнала.
— Върнала? Какви ми ги говориш, Едора? — бавно попита Куинтин. — Може би ще е най-добре да ми кажеш всичко, което знаеш за сестра ми.
И Едора го направи, отначало колебливо, но постепенно доби смелост.
— Тя се опита да избяга и сигурно щеше да успее, ако онзи норман не я бе хванал.
— Какъв норман?
— Този, който пристигна в замъка с някакво съобщение за господарката — обясни Едора.
— Ролан от Монвил?
— Да… Мисля, че така се казваше. Бриджит напусна замъка с този рицар.
— В такъв случай, това обяснява всичко — каза Куинтин. — Ролан от Монвил е донесъл вестта, че не съм мъртъв.
— Но на нас ни казаха това едва седмица по-късно — бързо отвърна Едора, — а госпожица Бриджит изобщо не узна, че сте жив. Сигурна съм. — Момичето замълча и внезапно запита: — Това, което не разбирам, е как вашата леля се е надявала да запази това в тайна от… — Едора млъкна, а разширените й от ужас очи се втренчиха в трите кучета, легнали пред барона. — Какво става с хрътките ви, сир? — прошепна девойката.
Куинтин се обърна и видя, че две от кучетата дишат тежко и се опитват да се изправят, а третото лежи неподвижно с подвити крака. Младият мъж се втренчи в животните, а след това в парчетата месо пред тях. Постепенно всичко си дойде на мястото.
— Черната хрътка лежи неподвижно, сир — с треперещ глас изрече Едора.
— Страхувам се, че съм отровил собствените си кучета — тихо отвърна Куинтин.
— Вие?
— Давах им от тази храна. Беше специално приготвена за мен — мрачно отвърна той. — Съвсем ясно е, че в този миг вече не би трябвало да дишам.
— Ядохте ли от нея? — ужасено извика девойката.
— Нито хапка. Пих само вино.
— Тя… Тя се е опитала…
— … да ме убие — високо изрече Куинтин. — Сестрата на майка ми. Моята кръв. Вече е съвсем ясно защо не е признала за злото, което е извършила, нито е помолила за прошка. Ако не бях умрял тази нощ, тя щеше да се опита да ме отрови отново утре сутринта. И рано или късно щеше да успее, тъй като аз не знаех какво е замислила. Не подозирах нищо. Едора, ти ми спаси живота, момиче! По дяволите! Какво, за Бога, е смятала да спечели леля ми, извършвайки това пъклено дело?
— Вашата сестра замина, а ако и вие бяхте умрял, сир, тя сигурно щеше да предяви претенции към Луру? — предположи Едора.
— Предполагам, че граф Арнулф е щял да погледне благосклонно на тях, тъй като тя ми е роднина — въздъхна Куинтин. — Вещица! Мили Боже, къде ли е Бриджит? След като Дрюода е решила да ме убие, тя е могла да убие и Бриджит!
— Сир, не мисля така. Госпожица Бриджит замина с онзи норман. Когато тръгваше, изглеждаше добре.
— Но къде ли я е отвел Ролан? — простена Куинтин. — Кълна се в Бога, че ако Дрюода не ми каже къде да намеря Бриджит, ще я убия с голи ръце!
Куинтин излезе с бързи крачки от залата, съвсем изтрезнял и изпълнен с грозен гняв.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— Вземи ме обратно!
Измъченият вик събуди Бриджит, тя се обърна в голямото легло и се втренчи в Ролан. Той спеше, но говореше на сън… или по-скоро се молеше.
— Вземи ме обратно!
Главата му се мяташе върху възглавницата и той бясно се въртеше под завивките. Едната му ръка удари Бриджит по гърдите, тя изохка и седна в леглото.
Хвана го за раменете и го разтърси.
— Събуди се! — Той отвори очи и се взря в нея. — Не ми ли стигат лошите ти обноски, когато си буден, Ролан, та трябва да ги търпя и докато спиш!
— Върви по дяволите, жено! — гневно изруга той. — Сега пък какво съм ти сторил?
— Викаше насън, събуди ме, а после ме удари. Толкова ли мъчителен бе сънят ти?
— Кошмарите винаги са мъчителни. Не разбирам този сън и никога не съм го разбирал — намръщи се той в тъмнината.
— И друг път ли си го сънувал? — учудено попита младото момиче.
— Да. Преследва ме, откакто се помня. Ти каза, че съм извикал. Какво съм викал?
— „Вземи ме обратно!“ Викаше толкова отчаяно, Ролан.
Той отново въздъхна.
— В съня ми има две лица — на млад мъж и на млада жена — лица, които не познавам. В един миг ги виждам, но в следващият те изчезват. Тогава изпитвам чувство на огромна загуба, сякаш са ми отнели всичко, което ми е било скъпо.