— Ролан, не прави от мухата слон — изрече Бриджит с все по-нарастващо раздразнение. — Той само ме целуна и си получи това, което заслужаваше.
Ролан се обърна рязко и се запъти към вратата, но Бриджит извика след него:
— Ролан! Аз се радвам, че той ме целуна!
Той спря на място, остана за миг с гръб към нея, сетне бавно се извърна.
— Значи си го окуражила? — тихо попита младият мъж.
— Не.
— И все пак не си го отблъснала.
— Ако не бях, щеше ли да има рана на ръката си? — ядосано викна тя. — Казах само, радвам се, че това се случи. Не разбираш ли? Това ми доказа нещо.
— Какво?
Тя сведе очи и едва чуто прошепна:
— Той не ме развълнува.
Това му каза много повече, отколкото стотици изречени думи. Ролан разбра. Само той единствено притежаваше способността да развълнува сърцето й. Роже не предизвикваше трепет у нея. Може би никой друг мъж не бе способен на това. А това, че го бе признала…
Той пристъпи бавно към нея, обхвана с длани лицето й и нежно я целуна. Краката й омекнаха, стомахът й се сви, а цялото й тяло се напрегна, пронизано от тръпка. А когато той я взе на ръце и я понесе към огромното легло, тя не протестира. Този път неговото желание, бе и нейно.
Искаше този мъж. И докато Ролан смъкваше туниката й, нетърпелив да се докосне до голата й плът, единственото, за което мислеше, бе колко много го желае. Той бе прекрасен, силен, нежен и едновременно с това безмилостен и отмъстителен, буен и непокорен… Той бе единственият мъж на тази земя, който искаше да я държи в прегръдките си, да я гали, да му принадлежи. И когато най-после той проникна в нея и двамата се задвижиха в единен ритъм, който я водеше към онези вълшебни мигове на екстаз, Бриджит се запита дали не бе безпаметно влюбена в Ролан от Монвил.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Денят бе светъл. Лъчите на зимното слънце галеха отдалеч земите на Монвил. След като Ролан напусна голямата зала, за да се заеме с военни тренировки в двора на замъка, Бриджит потърси Года и я откри в избата с хранителни запаси да дере заек за обяд.
— Бих искала да ми помогнеш, ако нямаш нищо против, Года — рече Бриджит и седна на пейката до момичето. — Ролан настоя да си ушия нова туника, но се нуждая от помощ, за да разкроя плата.
— С удоволствие ще ви помогна, господарке, веднага щом свърша тук. Мадам Хеда ми нареди да свърша тази работа и не мога да я оставя, преди да съм приключила.
При споменаването на мащехата на Ролан дълго потисканото любопитство на Бриджит се отприщи.
— Хеда наистина ли ненавижда толкова Ролан? Той ми каза така, но аз не можах да повярвам.
— О, със сигурност! Винаги го е мразела. Животът на младия господар тук никога не е бил лек. Тъжно ми е, когато си помисля колко много е страдал като малко момче.
— Разкажи ми какъв е бил като дете?
— Бях твърде малка, за да работя в замъка, но майка ми прислужваше тук. О, какви истории само разказваше, като се върнеше в селото! На времето си мислех, че малко преувеличава, за да ме уплаши и да ме накара да бъда послушна. Бях ужасена, когато по-късно разбрах, че всичко е било истина.
— Какви истории?
— О, ами как господарката се отнасяла към бедното момче — отвърна Года, като хвърли кожата на заека и посегна да вземе големия нож за рязане на месо.
— Е? — нетърпеливо я подкани Бриджит. — Продължавай!
Преди да отговори, Года нервно се огледа.
— Мадам Хеда го биела жестоко при най-малкия повод, а дори и без повод, когато господарят отсъствал. Елзе и Бренда били същите като майка си, ако не и по-лоши. Един ден заварили Бренда да налага момчето с камшик. То цялото било толкова изранено, че било загубило свяст, ала тя продължавала да го бие.
— Защо? — Бриджит беше потресена.
— Защото се осмелил да нарече Бренда своя сестра.
— Господи!
Года плахо се усмихна и кимна разбиращо.
— Животът му е бил доста труден. Когато порасна достатъчно, за да се брани от дамите, трябваше да се оправя с баща си, а сир Лутър е много суров господар. Ако Ролан не усвояваше достатъчно бързо воинските умения, на които го учеше баща му, получаваше жестоки наказания от него. Освен това, в замъка се обучаваха и други, по-големи момчета, с които младия сир Ролан трябваше непрестанно да се състезава.
Бриджит се умълча, като гледаше как Года сръчно разпределя заека на порции. Сърцето й се сви от мъка, когато си представи ужасния живот на Ролан, а душата й се изпълни със съчувствие към бедното момче, подлагано на тормоз от всички. Едва сега оцени истински нежната страна от характера на Ролан, която бе започнала да опознава напоследък. Беше истинско чудо, че все пак се бе съхранила у него.