— Какво става тук, по дяволите? — Лутър разбута мъжете и се приближи. Лицето му се смръщи, когато видя сина си и Хеда да се гледат кръвнишки един друг.
— Лутър! — изхленчи Хеда. — Той се опита да ме убие!
Лутър се извърна към Ролан и срещна гневния му поглед.
— Ако наистина се бях опитал да я убия, дъртата вещица вече щеше да е мъртва — изръмжа младият мъж. — Предупредих я, че ще го сторя, с тези две ръце, ако още веднъж се приближи до Бриджит. Никой няма право да докосва това, което ми принадлежи! Никой, дори и ти! — натърти Ролан, без да отмества поглед от баща си.
В залата настана гробна тишина. Всички напрегнато очакваха реакцията на Лутър. Преди няколко години, след подобно изявление, Ролан щеше да опита юмруците на баща си.
— Той не е господар тук — заговори Хеда. — С какво право ще ти казва какво да правиш и какво да не правиш?
— Млъквай, жено! — Лутър обърна студени очи към съпругата си и изрева: — Вън! Всички вън!
Разнесоха се забързани стъпки и Хеда също се обърна, за да излезе, но гласът на Лутър я спря:
— Не и ти, жено!
Залата бързо се изпразни, останаха само Лутър, Хеда, Ролан и Бриджит, която притаена до стълбите, се страхуваше да помръдне. Девойката затаи дъх. Дали Лутър ще изгони сина си? Как Ролан се бе осмелил да говори по този начин на баща си, и то пред всички?
Ала гневът на Лутър не бе насочен към сина му. Той с всичка сила удари Хеда, като отново я запрати върху тръстиковата рогозка, приближи и се надвеси над нея с мораво от ярост лице.
— Ти си причината Ролан да се разбеснее така, жено! Той е в правото си, тъй като аз нямам нищо общо с това момиче. Тя принадлежи единствено на него!
Лутър се извърна с отвращение и продължи със смразяващ глас:
— Ти беше предупредена да не закачаш момичето. Тя принадлежи на Ролан и той е дал обет да я защитава. Да не мислиш, че след като си моя жена, можеш да пренебрегваш заповедите му? Слушай ме добре, съпруго! Дори да те убие заради това момиче, пръста си няма да помръдна. Само би ме отървал от една гнойна, смърдяща рана, нещо, което отдавна трябваше сам да направя. — Хеда смаяно ахна и той добави: — Би трябвало да си благодарна, че не ти казах всичко това пред останалите. Но това е последното благоволение, което проявявам към теб.
С тези думи, Лутър напусна залата.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Изминаха два дена от ужасната сцена между Бриджит и Хеда. Това бяха спокойни дни, тъй като съпругата на Лутър и нейната прислужница не се появяваха в тържествената зала, докато Бриджит бе там. Тя изобщо не ги бе виждала и бе благодарна на съдбата за това.
Времето бе студено и мрачно, а по небето шестваха обагрени в пурпурно облаци. Сигурно отново се задаваше буря. Последният сняг още не се бе стопил, а новата снежна буря щеше да покрие с още по-дебела покривка земята, която и сега се белееше, докъдето поглед стига.
Ала Бриджит нямаше нищо против мрачните и сиви зимни дни. Тя беше щастлива. Не го разбираше, но не се и опитваше да го проумее. Просто се чувстваше необикновено щастлива. Всички в замъка забелязаха промяната. Нейният мек, бълбукащ смях често ехтеше в залата. Срамежливите и тайни усмивки, които хвърляше към Ролан, предизвикваха любопитни погледи и коментари.
Старият господар също забеляза промяната в младото момиче и бе доволен. Красивата палавница бе влюбена, тъжно си каза той, припомняйки си своята първа любов, която бе изгубил, преди да се ожени за тази опърничава жена, която сега бе негова съпруга. Лутър никога не забрави своята Герда, както и никога не бе обикнал истински друга жена. Ако Герда беше жива, щеше да го дари с още синове.
Синове… Очите му винаги се замъгляваха, когато се замислеше за неродените си синове. Един мъж с неговия произход, с неговата власт и богатство трябваше да има синове. Но Лутър имаше само дъщери, които приличаха единствено на злата си майка. Хеда не можа да забременее, след като роди Елзе, нито пък някоя от многобройните му любовници го дари с тъй жадувания син.
Но Лутър имаше Ролан, а синът му бе мъж, с когото можеше да се гордее — истински дар от Бога. Това, което младият мъж не знаеше, нямаше да го нарани. Не, тайната щеше да умре с Лутър, а след смъртта му Монвил щеше да има силен и могъщ господар. Той се бе погрижил за това.
Ролан леко целуна Бриджит по челото. Двамата току-що бяха закусили и той се засмя, като видя смущението й. Остави я да се усмихва след него, едновременно засрамена и доволна от явната проява на привързаност и внимание от негова страна.