Ролан закрачи бързо към конюшнята, където Хун вече го чакаше оседлан, готов за обичайната им сутрешна разходка. Тъмните облаци от север все още бяха надвиснали над хоризонта, бавно плувайки ту на изток, ту на запад, сякаш още не бяха решили накъде да отпратят снежната буря. Младият рицар се надяваше да ги отминат, тъй като бурята обещаваше да бъде доста свирепа.
Хун поздрави с цвилене господаря си и изпусна през ноздрите си облак пара в лицето му. Ролан с обич заговори на животното, докато го извеждаше от конюшнята. Конят му изглеждаше нервен и неспокоен.
На входа Ги, който тъкмо се връщаше от сутрешна езда, препречи пътя на Ролан. Спряха, за да поговорят, ала между двамата стари приятели се възцари неловко мълчание.
— Доста си подранил — подхвърли Ролан, като се надяваше, че този път Ги ще му отвърне по сърдечния начин, с който до неотдавна се обръщаше към него, ала бе разочарован от краткото му „да“.
Ролан изгледа в гръб приятеля си, сви раздразнено рамене и се накани да възседне Хун, но нещо го накара да промени решението си и се върна обратно в конюшнята.
— Какво не е наред, стари приятелю? — настойчиво попита Ролан. — Нима онази нощ не повярва на Бриджит?
Ги нямаше желание да му отговаря, но омекна, когато видя болката и смущението му.
— Ако тогава нещата между теб и нея бяха както сега, може би щях да й повярвам. Но аз не мога лесно да бъда заблуден, Ролан. Тя постъпи много благородно, като излъга, за да предотврати смъртта на един от нас… Моята смърт — призна той. — Много добре знам, че воинските ми умения не могат да се сравняват с твоите.
— Бъди проклет! — гневно възкликна приятелят му. — Нима отново ме предизвикаш?
— О, не. Няма да оставя усилията на младата дама да отидат на вятъра? — изумено възкликна Ги.
Ролан се почувства още по-неловко.
— Аз не се отнасям лошо към нея, Ги. Виждаш, че тя е щастлива. Не можеш ли да разбереш, че нашата любов ще отиде по дяволите, ако призная, че тя наистина е такава, каквато твърди че е? Но ти не знаеш цялата история. Аз я взех от Луру и никой не ме спря, тъкмо обратното — тя ми беше дадена, и то насила. Смяташ ли, че това щеше да се случи, ако наистина беше дъщеря на барон? Та нали тогава цял Бери щеше да се опълчи срещу мен и да настоява да не я отвеждам!
Ги гневно присви очи.
— А откъде си толкова сигурен, че това няма да стане? И кой казва, че госпожица Бриджит не е щастлива именно защото е сигурна, че това скоро ще се случи? Много добре знаеш, че тя живее с мисълта, че си изпратил писмо до Бери. Но аз знам, че не си!
Ролан втрещено го изгледа.
— Откъде знаеш?
Ги сви рамене, доволен, че приятелят му не успя да прикрие смущението си.
— Като знам как слугите разнасят клюките, се чудя как дамата още не е узнала за твоята измама. Питам се как ли ще реагира, когато научи, че си я излъгал. Смяташ ли, че ще продължи да бъде щастлива?
— Тя вече няма желание да ме напусне — сковано изрече Ролан.
— Сигурен ли си?
За миг Ролан изпита желание да забие юмрука си в челюстта на Ги, ала потисна гнева си, изръмжа заплашително и се метна на коня си. Единственото му желание в този миг бе да се отдалечи колкото се може по-бързо от този мъж, който бе изказал на глас собствените му съмнения.
Той излетя през вратата на конюшнята и се понесе в галоп през двора. Един рицар и пажът му, които се упражняваха с мечовете си, отскочиха уплашено настрани и тупнаха в снега. Ролан смушка безмилостно Хун и се насочи към откритото, побеляло от сняг поле.
Ала за пръв път в живота си младият мъж изгуби контрол над коня си. Жребецът рязко се отклони и Ролан не можа да го обуздае. Животното се понесе покрай жилищата на слугите, разпръсквайки кал по грубо скованите греди и в галоп се насочи обратно към двора на замъка, като окончателно провали упражнението на рицаря и пажа му. Уплашените мъже се разбягаха, опитвайки се да избягнат копитата на разбеснелият се кон.
Ролан бе безпомощен да обуздае жребеца и огромното животно се насочи право към каменната стена, обграждаща замъка. В последния момент се извъртя и се втурна в галоп към задния двор. Когато прелетя през отворената порта зад имението, Хун диво се изправи на задните си крака, отчаяно опитвайки се да хвърли ездача си. И, разбира се, успя. Ролан усети как прелита над главата на коня и се приземява в калта. Претърколи се светкавично, за да не бъде смачкан от задните копитата на запененото животно, които минаха на косъм от рамото му.
Рицарят бавно се надигна, гледайки невярващо коня си, който продължи да скача като подивял още няколко минути, след което постепенно се укроти. Ролан не изпитваше гняв, че така безславно бе хвърлен от собственият си жребец. Обзе го безгранично чувство на празнота, тъй като осъзна, че Хун е полудял и ще трябва да го убие. Мисълта накара стомахът му болезнено да се свие. Този кон бе неговата гордост, най-прекрасният жребец, отглеждан някога в Монвил. Никога нямаше да има друг като него.