— Бриджит, знам, че си ядосана…
— Ядосана е слабо казано — хладно отвърна тя.
— Тогава ме проклинай, но се опитай да забравиш и да ми простиш. И да можех да върна хода на нещата, пак щях да го направя.
— Хода на нещата? — смаяно го изгледа младото момиче.
Ролан видя изненадата й и му се прииска да си отхапе езика. Но щом измамата не бе причина за гнева й, тогава…
— Защо ми се сърдиш?
Тя не обърна внимание на въпроса му.
— За какво става дума, Ролан?
Той невинно я погледна.
— А ти за какво говориш?
— О! — простена девойката. — Няма да разговарям с теб, когато си пиян!
Бриджит тръгна към вратата, забравила за вързопа си с вещи, но Ролан бързо й препречи пътя.
— Защо си ми толкова сърдита? — примирително попита младият мъж. — Защото малко попрекалих с бирата ли?
— Ако искаш, можеш да се удавиш в бира! — просъска тя и сините й очи гневно блеснаха. — Това, което ме ужасява, е твоята жестокост. Днес приличаше на звяр, зажаднял за кръв. Едва не уби Роже!
— Но все пак не го убих, нали, Бриджит — меко отвърна Ролан. Опита се да разбере гнева й, но не успя. Вдигна ръка, за да я погали по лицето, ала тя бързо се отдръпна.
— Не мога да понеса да ме докосваш, след като днес станах свидетел на такива жестокости.
Ролан изгуби търпение и избухна.
— Как се осмеляваш да заставаш на страната на тази гнида! Моето докосване те отвращава, така ли? Бъди проклета, жено, нима не се радваш на закрилата ми? Ти си само една крепостна, а аз… Аз се отнасям с теб като с кралица. Аз съм твой господар, а ти се осмеляваш да ме съдиш!
— Не съм молила за закрилата ти — гневно отвърна Бриджит.
— Така ли? В такъв случай ще я оттегля и тогава ще видим как ще се чувстваш!
— Ролан!
— Твоята неблагодарност ме възмущава. Бъди проклета навеки! — изфуча той. — Толкова много съм страдал от юмруците на Роже, когато бях малък. И сега, когато той най-сетне си получи заслуженото, ти ме съдиш, сякаш съм извършил престъпление и ми заявяваш, че не можеш да понасяш докосването ми.
— Ролан, моля те! — извика младото момиче. — Не исках да бъда неблагодарна.
— А, сега смени тона, защото те е страх, но аз знам какви са истинските ти чувства! — Яростта на Ролан нямаше граници. — Махай се от очите ми, Бриджит. Ще ти дам това, което толкова много искаш. Вече си свободна, свободна си от мен!
Бриджит не можа да каже нищо. Огромна буца бе заседнала на гърлото й. Сграбчи вързопа с дрехите си и избяга от стаята, без да се обръща назад. След като вратата се затвори зад нея, тя избухна в сълзи. Какво бе направила? Какво, за Бога, бе направила?
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— Значи Ролан скъса с теб, така ли?
Бриджит отсъстващо ровеше из закуската си, смутена от изпитателния поглед на Лутър. Тя не вдигна глава. Седеше на пейката, където се хранеха слугите, което бе доказателство за всички, че между нея и Ролан нещо не е наред. Ролан изобщо не й обръщаше внимание и това потвърждаваше догадките на присъстващите. Лутър знаеше всичко за случилото се между момичето и сина му, тъй като Ролан му бе разказал цялата история.
— Не си ли била прекалено жестока с него? — попита Лутър, застанал до пейката на слугите, вперил суров поглед в девойката.
Бриджит продължи да стои с наведена глава, не можеше да срещне погледа му.
— Да, бях.
— И защо, момиче? — малко по-меко попита Лутър. — Той не е направил нищо, заради което да се срамува.
— Вече го осъзнах — призна Бриджит. — Вчера се случиха твърде много неща, и то за кратко време. Аз бях много разстроена и изнервена…
— В момента Ролан е в много добро настроение. Може би, ако му кажеш това, което току-що каза на мен, той ще те разбере.
Тя най-сетне се осмели да вдигне глава към господаря на Монвил.
— Вие самият не вярвате на думите си. Аз му причиних болка и сега той иска да страдам заради това.
— Ролан бързо омеква — рязко каза Лутър.
— Може би — тъжно въздъхна девойката и сините й очи се замъглиха, — но аз няма да бъда тук, когато това стане.
Възрастният мъж я изгледа сурово.
— И къде ще бъдеш, момиче?
— Не мога повече да остана тук. Заминавам. Още днес.
— Пеша?
— Сир, знаете, че не разполагам с кон.
Лутър поклати глава.
— Няма да ти позволя да напуснеш Монвил пеша.
— Всички тук приеха претенциите на Ролан върху мен, а сега вие би трябвало да приемете, че аз повече нямам господар, тъй като той ми подари свободата. Никой в този замък не може да ме спре да отида, където си пожелая.
— Аз мога! — ядосано изрече Лутър. — Аз съм господарят тук и не мога да позволя да извършиш нещо толкова глупаво като това да тръгнеш пеша.