— Веднъж ви помолих за помощ, сир, но вие ми я отказахте. Сега, когато не я искам, ми я предлагате…
— Защото преди ти ме помоли за помощ против волята на сина ми — напомни й Лутър.
— Така значи! Вие не сте разтревожен за моята безопасност. Ролан е този, за когото сте загрижен. Искате да ме задържите тук, защото смятате, че той ще промени решението си.
— Знам, че ще го промени.
— Да разбирам ли, че вие ми предлагате закрилата си?
— Да.
— Ролан няма да ви бъде благодарен за намесата, сир. Той очаква да си замина.
— Глупости! — презрително изсумтя Лутър. — Моят син ще се вразуми.
Бриджит сви рамене.
— Добре, ще остана за известно време. Моят сеньор сигурно скоро ще изпрати хората си за мен. Вие ще трябва да ми позволите да си тръгна с тях или рискувате да влезете във война с графа на Бери.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — сърдито я изгледа Лутър.
Младото момиче се усмихна.
— Ролан изпрати писмо до Бери, за да се увери в това, което му казах за себе си. Пратеникът ще разбере, че аз съм дъщеря на починалия барон дьо Луру. Когато граф Арнулф изпрати хората си за мен, Ролан най-после ще се увери, че не съм го излъгала и че всичко това е било една голяма грешка.
— Пратеник, така ли? — промърмори възрастният мъж по-скоро на себе си. — Ролан ти е казал, че е изпратил някого?
— Да. Той се съгласи да го направи, ако му обещая, че няма да избягам отново.
— Разбирам — замислено отвърна Лутър. — На теб ти е ясно, че моят син е мъж на честта и че ще приеме всяко решение на граф Арнулф. Ако твоят покровител пожелае двубой на живот и смърт, Ролан без колебание ще се съгласи. Той вече е мъж и е способен без страх да посрещне смъртта.
— Не! — извика Бриджит. — Никога няма да позволя да се стигне до това. Всъщност, не само той е виновен. Има още някой, който е много по-виновен… И аз… не храня лоши чувства към Ролан.
— Е, в такъв случай ще трябва да изчакаме и да видим какво ще ни донесе бъдещето — подсмихна се Лутър. — Може би ще ни напуснеш, а може би ще останеш и всичко между теб и моя син ще бъде както преди.
— Нищо няма да бъде както преди.
— Ще видим. Според мен, само след няколко дни Ролан ще омекне. — Господарят на Монвил размаха пръст. — Помни ми думите, момиче!
Бриджит се намръщи. Само преди малко този благородник се страхуваше от последствията на гнева на граф Арнулф, а сега изглеждаше съвсем спокоен и уверен. Наистина бащата на Ролан бе доста странен мъж за нейните представи.
Той понечи да се отдалечи, но тя внезапно го спря.
— Приемам закрилата ви, сир, но няма да бъда ваша слугиня.
Лутър се обърна, втренчи се за миг в нея и избухна в смях.
— Не го и очаквам, момиче. Ти си свободна да правиш това, което искаш. Само не прави опити да напускаш Монвил сама.
— Ами мадам Хеда? Ще я държите ли по-далеч от мен?
— Тя няма да те безпокои. — Лутър наклони глава в насмешлив поклон и се отдалечи.
Бриджит си отдъхна облекчено. Всъщност, нямаше никакво желание да напуска Монвил пеша. Сега можеше да остане тук и да чака граф Арнулф или някой негов васал да дойде и да я отведе у дома.
Не след дълго тя напусна залата и се запъти към мизерното си жилище. Беше прекарала една ужасна нощ там. Сама. Ролан бе на двора, когато тя мина край него. Той я видя и девойката се спря, ала младият мъж бързо се извърна. Бриджит му хвърли бегъл поглед и побърза да се отдалечи.
С натежало сърце, тя затвори вратата на жилището си. Чувстваше безкрайно нещастна. Седна върху тясното легло и даде воля на сълзите си.
— Не би трябвало да ме е грижа. Но… Не, не е така, не е!
Хвърли се на леглото и неутешимо зарида. Плака почти цялата сутрин. Когато наближи обяд, най-после събра сили да стане от леглото и отиде при стария сандък, където предишната вечер бе захвърлила вързопа си с дрехи. Огледа туниките си и реши да ги изпере, включително и синята ленена туника, която не бе обличала от онази нощ, през която срещна Ролан. Погали с пръст блестящите сапфири и се запита как ли ще реагира Ролан, ако тази вечер се появи в замъка, облечена в тази рокля. От гърдите й се изтръгна тежка въздишка. Не беше кой знае колко разумно. Сигурно щяха да я обвинят, че я е откраднала. Все пак, трябваше да я изпере.
Преметна дрехите си на рамо и тръгна към вратата, която в същия миг се отвори с трясък. На прага застана Амелия и се втренчи в Бриджит с блеснали от омраза очи.
— Какво искаш?
Амелия истерично се изсмя, отметна червеникавокестенявата си коса, скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата, препречвайки пътя на Бриджит.
— Все още се държим високомерно и си придаваме важност, а, малка уличнице? Предполагам, че очакваш той отново да те върне в леглото си, така ли?