— Къде е кобилата ми? Къде е? Бързо!
— Ето там, госпожице — смутолеви сащисаното момче и посочи една преграда малко по-нататък.
Бриджит се спусна натам и бързо изведе коня си навън.
Възседна кобилата без чужда помощ и се насочи към портите на двореца. Наложи се да се движи бавно, докато пресича двора, за да не събуди подозрения. Сърцето й се свиваше от страх, че всеки миг Ролан ще връхлети върху нея и уплашено се озърташе.
Най-после се намери извън каменните стени на двореца. Никой не я преследваше. Поне засега. Смушка кобилата и се понесе в галоп на юг, но внезапно дръпна юздите и едва не падна от коня. Улф! Беше го оставила в манастира. Обърна кобилата и препусна обратно към обителта. Не можеше да спре да мисли за Ролан и постоянно се обръщаше назад, за да види дали не я е проследил някой. Струваше й се, че чува копитата от коня му и ясно си представяше как всеки миг ще връхлети върху нея.
И тогава, съвсем неочаквано, той се появи. Препускаше по пътя право срещу нея. Тя спря коня си, изумена от факта, че вместо зад нея, той се бе появил пред нея и идваше от север, вместо откъм двореца. Поклати объркано глава. Той приближаваше все повече и повече, а пелерината му се развяваше след него. Обзета от паника, Бриджит обърна коня си и заби пети в хълбоците му. Но Ролан бързо скъсяваше дистанцията помежду им. Не можа да достигне поводите на коня, ала вместо това се протегна, сграбчи я и тя за миг се озова в скута му. Тя отчаяно започна да се бори, пречейки му да направлява коня си.
— Бриджит, престани, иначе и двамата ще се озовем на земята — изрече Ролан.
— Така ти се пада! — изкрещя тя.
Той я притисна до гърдите си и успя да забави хода на коня си.
— Ако не спреш да пищиш, ще те обърна и така ще те наложа, че сигурно ще събера доста любопитни зяпачи.
Ролан говореше тихо, близо до ухото й и тя мигновено притихна.
— Не се съмнявам, че ще го направиш, познавам жестокостта ти — още по-тихо процеди тя.
Младият мъж се засмя.
— Отново ме накара да те преследвам, малко мое съкровище.
— Нямаш никакво право да ме преследваш — студено го изгледа тя. — Забрави ли, че ме освободи?
— Ах, да! Е, добре, промених решението си по този въпрос — нежно отвърна той.
Бриджит побесня.
— Негодник такъв! Отношенията между двама души не могат да бъдат такива, каквито ти си въобразяваш! Не можеш да ме захвърлиш, а после да ме прибереш обратно, когато си пожелаеш! Освен това ти никога не си бил мой господар! Аз никога не съм ти давала обет за вярност.
— Забравяш, че дадох обет и това е достатъчно. Хайде, престани. Няма смисъл да продължаваме да се караме. Спри да се сърдиш и да мърмориш. Ти отново си моя и отлично знаеш, че не можеш да се пребориш с мен.
Бриджит остана мълчалива, а Ролан слезе от коня, за да доведе кобилата й. Отново бе в ръцете му. Изпитваше едновременно и гняв, и радостна възбуда. Той бе дошъл за нея, бе я проследил през целия път.
— Къде ме водиш? — спокойно попита тя.
— У дома.
— В Бери?
— Не! В Монвил. Това е твоят дом сега и винаги ще бъде. Заклех се, че никога няма да се върнеш в Бери. Бях забравил за това обещание, когато те освободих.
Бриджит замръзна безмълвно.
— Значи заради това си тръгнал след мен! Само заради обещанието си! Мразя те!
— Бриджит! — изръмжа Ролан и я притисна още по-силно към гърдите си. — Какво искаш да чуеш от мен? Че не мога да понеса да си отидеш? Че ако не си близо до мен, имам чувството, че част от мен си е отишла? Аз съм войник, Бриджит и не съм вещ в нежните послания. Така че не очаквай да получиш такива от мен.
— Но ти току-що ми ги прошепна, Ролан — меко отвърна тя.
И двамата замълчаха. Изпълнена с радост, тя се отпусна в силните му ръце. Не искаше повече да се бори със себе си и остави топлината му да я обгърне. После внезапно си спомни за Улф.
— Почакай! — изправи се тя и неволно удари с глава брадичката на Ролан.
Той престорено силно изруга. Бриджит му обясни за Улф и двамата поеха към манастира.
Ала когато пристигнаха там, не можаха да намерят клетото животно. Младият свещеник каза на Бриджит, че бил избягал с глутница хрътки, наскоро след като тя била тръгнала и още не се бил върнал. Не можеха да направят нищо, освен да го изчакат.
Ролан заплати за самостоятелна стая, като най-безсрамно заяви на свещеника, че Бриджит е негова съпруга. Бриджит не знаеше дали младият свещеник му повярва, или не, ала лицето му остана невъзмутимо. На нея не й бе много забавно.
— Досега казваше на всеки срещнат, че съм твоя слугиня — каза тя, когато останаха сами. — Защо заяви на свещеника, че съм ти съпруга?