— Никога не съм чувал за него.
— Нито пък аз.
— Е? — не се стърпя Ролан. — Знам, че си попитала, Бриджит, така че по-добре веднага ми кажи.
— Баронът има само един син — призна тя и виновно се усмихна. Ролан я познаваше добре и знаеше какво си мисли.
— Бих искал да се срещна с този мъж — рече Ролан.
— Аз също — усмихна се тайнствено Бриджит. — Колко лошо, че вече е женен. Можеше да ми хареса повече от теб.
— Така ли мислиш? — сърдито я изгледа той и пристъпи към нея.
— Ролан — засмя се тя и лекичко го отблъсна. След миг лицето й отново стана сериозно. — Ще помоля някой паж да ме заведе в покоите му. Ти ще ни последваш на дискретно разстояние. И се постарай пажът да не те забележи — строго го предупреди Бриджит. — Иначе ще си помисли, че ти си дьо Мартел.
Апартаментът на барон дьо Серни се намираше в източното крило на двореца. Пажът не зададе никакви въпроси на Бриджит и я отведе в един коридор, като я остави пред някаква масивна врата. След малко и Ролан се присъедини към нея.
Бриджит го изчака да почука, ала той нерешително се взираше във вратата, сякаш се страхуваше да разбере какво се крие зад нея. Разбираше колебанието му, както и желанието му да се откаже от това налудничаво начинание.
— Но това е абсурдно — дрезгаво измърмори той. — Нямаме право да безпокоим тези хора.
Понечи да си тръгне, но шепотът й го спря.
— Няма никаква причина да не се запознаем с тях, Ролан.
— И какво ще им кажем? Че просто храним интерес към особата му?
— Подозирам, че няма да има нужда да им казваме нищо — тихо отвърна Бриджит, загледана във вратата, сякаш очакваше да види нещо през масивното дърво.
Реши се и почука, преди Ролан да успее да я спре. Наложи се да го хване за ръката, за да не си тръгне. Ала преди вратата да се отвори, той се отскубна и хукна надолу по коридора.
— Ролан, върни се! Или ще се върнеш, или аз няма да мръдна оттук!
Той се обърна и я изгледа намръщено. В този момент вратата широко се разтвори. Младият мъж се спря, но не се приближи. Някаква висока дама застана на прага и погледна с очакване Бриджит. Беше около четиридесетгодишна, много красива, със светлоруса коса и с най-сините очи, които Бриджит бе виждала някога, подобни на сапфири, като очите на Ролан.
— Да? Какво мога да направя за вас? — меко попита тя с нежен, музикален глас.
— Бих искала да се видя с Еварад дьо Мартел, мадам. Ще бъде ли възможно да разменя няколко думи с него?
— Моят син е тук и за него ще бъде удоволствие да се срещне с вас — любезно отвърна дамата. — Мога ли да попитам защо желаете да го видите?
— Вие ли сте баронеса дьо Серни?
— Да.
— Баронесо, моят господар, Ролан от Монвил много би искал да се запознае с вашия син. — Бриджит се обърна към своя любим. — Моля те, Ролан!
Той неохотно пристъпи от сянката, сякаш отиваше към ешафода. Най-накрая застана до Бриджит. Тя го хвана за ръката, за да не избяга отново. Не бе сигурна какво да очаква.
Дамата смръщи тънките си вежди.
— Еварад, каква е тази шега? — строго попита баронесата.
Ролан не отговори. Той се взираше в лицето от съня си, лице остаряло с годините, но все пак същото онова лице, което го преследваше, откакто се помнеше. Не знаеше какво да каже.
От стаята се разнесе смях, последван от мъжки глас, който явно се шегуваше със събеседниците си. Баронесата пребледня. Отстъпи назад и потрепери, сякаш всеки миг ще припадне. Ролан пристъпи напред, за да я подхване, но тя задавено извика. Очите й се разшириха невярващо и младият рицар не посмя да я докосне. Не можеше да откъсне поглед от лицето й. В този миг тя протегна бледата си ръка и много нежно докосна лицето му.
— Раул… — Горката дама едва се сдържа да не избухне в ридания. После внезапно отстъпи назад и извика: — Годар! Годар, ела бързо! — Някакъв благородник изскочи от вътрешността на апартамента и се спусна към нея. — Кажи ми… Кажи ми, че не сънувам — задавено прошепна тя. — Кажи ми, че е истина, Годар!
Мъжът пристъпи напред и когато видя Ролан, лицето му се покри с мъртвешка бледост. Младият рицар отстъпи назад и застана до Бриджит. Това беше мъжът от съня му. Беше се озовал в собствения си кошмар…
— Раул?
Мъжът бе заговорил. Ролан се обърна към Бриджит. Смущението му се примеси с гняв.
— Аз съм Ролан от Монвил — натъртено произнесе той. — Моето име не е Раул!
Младата дама, която сутринта Бриджит бе видяла с Еварад дьо Мартел, се появи от салона и възкликна смаяно, щом зърна Ролан. Еварад бързо последва жена си и също се присъедини към малката група.
— Ема? — извика той и проследи изумения й поглед, докато най-сетне видя Ролан.