— Господи! — Това бе всичко, което Ролан успя да промълви. Заобиколи барона и баронесата и бавно пристъпи към Еварад, сякаш привлечен от неумолима сила. Гледаше в огледало и виждаше себе си, всяка частица от себе си, въплътена в друг мъж.
Двамата с Еварад бяха еднакви на ръст, с еднакви фигури. Еварад вдигна ръка и докосна Ролан по лицето, плах и неуверен жест, като че ли не можеше да повярва на очите си. Ролан стоеше съвършено неподвижно, приковал поглед в другия мъж.
— Братко! — изтръгна се вик от гърдите на Еварад.
Огромна болка се появи в очите на Ролан, тъй като в този вик се съдържаше цялата истина, ужасът на целия му живот — пуст и безрадостен. Истината проблесна за миг в съзнанието му и той се обърна към барона и баронесата.
— Отказали ли сте се от мен? — измъчено прошепна той. — Нима двама сина са ви били прекалено много? Имали ли сте някаква причина, за да не ме искате?
— Господи, Раул, ти грешиш! — Годар бе искрено потресен. — Ти ни беше отнет… Откраднаха те!
Ролан го изгледа невярващо, после се обърна и закрачи по коридора.
Бриджит разбра, че той е решил да си тръгне, без дори да изслуша тези хора и бързо му препречи пътя. Ала той рязко я хвана за китката и я повлече по коридора. Младото момиче се опита да се съпротивлява.
— Не можеш да си тръгнеш така, Ролан! — отчаяно викаше тя.
Ала когато той я погледна, в очите му се четеше такава болка, такова страдание, че тя потръпна. Ролан я притисна отривисто към себе си и девойката усети, че целият трепери.
— Не мога да си позволя да им повярвам, Бриджит! В такъв случай, ще трябва да убия Лутър!
— Не, Ролан! Не. Трябва да се опиташ да го разбереш. Този мъж толкова отчаяно е искал да има син, че те е откраднал…
— Но моят живот бе истински ад заради него!
Еварад се бе спуснал след тях, но като ги видя да говорят, вкопчени един в друг, спря на почетно разстояние.
— Трябва да останеш, Ролан — твърдо изрече Бриджит. — Не можеш да изчезнеш просто така. Ами твоят брат… Не искаш ли да го опознаеш?
Избърса очите му с края на пелерината си, потресена от сълзите, бликнали от очите на този силен мъж.
— О, cherie! — Ролан нежно я целуна. — Какво щях да правя, ако не беше тук, с мен?
— Щеше да бъдеш принуден да се биеш — чу се гласът на Еварад, — защото нямаше да ти позволя да си тръгнеш.
Ролан се извърна към брат си. Внезапно на устните му се появи усмивка, докато се взираше в стройната фигура на Еварад и скъпите му дворцовите дрехи.
— Щеше да ти е доста трудно, братко. Виждам, че не си мъж, привикнал да се бие.
— Аз пък виждам, че ти си — усмихна се широко Еварад.
Настъпи тишина, докато двамата мъже се взираха един в друг. Бриджит поклати глава. Ролан се нуждаеше от малко насърчение.
— Върви! — побутна го тя. — Поздрави брат си както подобава. Струва ми се, че е твърде уплашен, за да го стори сам.
Ролан пристъпи бавно и сграбчи брат си в мечешките си обятия, с което окончателно го смути. Еварад се засмя неловко, а Бриджит избухна в сълзи.
Когато тримата млади хора влязоха в покоите на барона, Елеонор плачеше на рамото на Годар. Той нежно я разтърси, за да й даде знак, че Ролан се е върнал, а тя, като го видя, се разплака още по-неудържимо. Отдръпна се от съпруга си и се спусна да прегърне сина, който й бяха отнели преди толкова години. Елеонор обхвана лицето му. Очите й блестяха. Младият мъж почувства как изстива, а после му става горещо. Едва дишаше, но не се отдръпна. Това бе неговата майка! Той най-после имаше майка… От гърдите му се изтръгна стон. Спусна се, прегърна я и зарови лице в косата й, мълвейки слова, предназначени единствено за нея.
— Моят Раул… — шепнеше жената и го притискаше силно. — Когато си тръгна оттук, помислих, че те загубих за втори път. Нямаше да мога да понеса повторно подобна загуба. Но ти се върна, дете мое! Ти отново си при мен…
Ролан се разплака. Неговата родна майка. Колко много му липсваше тя, когато беше малък! Колко бе копнял за нея, за топлите й прегръдки, а сега тя бе тук, преизпълнена с любов към него, любов, която тъй отчаяно бе желал.
Годар приближи и безмълвно прегърна сина си. Ролан преглътна с усилие и за миг се поколеба. Да намери майка си и брат си, но и баща си… Лутър не бе негов баща и в този миг му се струваше, че никога не му бе бил истински баща.
Ролан разтвори ръце и отвърна на прегръдката на баща си. Сетне внезапно се засмя, хвана ръката на Бриджит и я притегли към себе си.
— Разбираш ли, cherie, аз вече не съм копеле!
Тя се усмихна, загледана в сияещото му лице.
— О, Раул! — изплака Елеонор. — Това ли си си мислил?