— Така ми бе казано, мадам, от мъжа, който твърдеше, че е мой баща.
— Кой е този мъж, който те отне от нас? — попита Годар.
— Лутър от Монвил.
— Ще си плати за това! — гневно възкликна Еварад.
— Аз ще се погрижа за това, братко — студено отвърна Ролан и добави по-меко: — Но сега не искам да говорим за него. Вие сте французи, нали? — Годар кимна и младият мъж се засмя. — Значи и аз съм французин. Ха! — Намигна на Бриджит. — Вече не можеш да ме обиждаш, като ме наричаш норман.
— Ролан! — смутено възкликна тя.
— В Нормандия ли си бил отгледан? — намеси се Годар. — Там ли те е отвел онзи мъж?
— Да.
— Нищо чудно, че не можахме да те открием. Претърсихме цяло Анжу и съседните графства, но никога не ни хрумна да търсим в Нормандия.
— Но какво те доведе в двореца в Анжер? — попита Еварад.
— Преследвах тази малка палавница — отвърна Ролан и усмихнато притисна Бриджит до гърдите си. — Трябва да благодаря на теб, че я намерих. Тя те е видяла тази сутрин, когато пристигнала в двореца, за да се срещне с графа. Помислила, че съм аз и побягнала. Ако не беше го направила, никога нямаше да я намеря.
Останалите се спогледаха неразбиращо и той побърза да добави:
— Това е дълга история! Ще я запазя за друг път. Кажете ми какво се е случило тогава — обърна се Ролан към родителите си. — Как така Лутър е успял да ме открадне от вас?
— Бяхме в Анжер, за празника на Сен Реми — отвърна Елеонор. — През онази година имаше изключително богата реколта и графът организира празненство, на което покани всички благородници от областта. Заведохме теб и Еварад в балната зала, за да ви покажем и да се похвалим с вас. Бяхме толкова горди с нашите близнаци! Вие бяхте още малки, толкова сладки, едва проходили. — Ролан се изчерви, но Еварад се засмя, свикнал с глезенето на майка си. — По-късно същата вечер, моята прислужница ви отведе в апартамента, в онази ужасна стая. И това беше последният път, когато те видях, Раул.
— Ролан, любов моя — нежно я поправи Годар. — Той е свикнал да бъде наричан Ролан. Ще трябва да се откажем от името, което му дадохме, когато се роди.
— За мен той винаги ще си остане Раул — упорито поклати глава Елеонор.
— Майка ти е много сантиментална жена, Ролан — обясни баща му. — И двамата бяхме с разбити сърца, когато се върнахме в апартамента и намерихме прислужницата в безсъзнание и само Еварад в леглото си. Теб те нямаше. Аз имах врагове. Но кой мъж няма? Страхувах се, че някой от тях те бе отвлякъл за отмъщение. Ужасявах се от мисълта, че може вече да си мъртъв. Но майка ти никога не престана да се надява. През всичките тези злочести години тя вярваше, че един ден ще се върнеш при нас.
— Онзи мъж, Лутър, добър ли беше към теб? — тихо попита Елеонор.
— Добър ли? — Ролан се намръщи.
Имаше някои неща, които никога не би могъл да разкаже на тези хора. Нима някой от тях би могъл да си представи суровия и тежък живот, който бе живял? Как би могъл да им го обясни?
— Лутър е груб войн — започна младият мъж, — но е уважаван в Нормандия. Благородниците чакат с години, за да изпратят синовете си да се обучават при него. Моето обучение започна, когато пораснах достатъчно, за да мога да държа меч в ръката си. Лутър ми отдели специално внимание. Той беше… доста строг учител. Научи ме не само на войнски умения, но и на стратегията да се води битка. Внуши ми да се стремя към съвършенство в бойното изкуство. — Ролан се усмихна, за да смекчи думите си. — От най-ранна възраст бях подготвен, че един ден ще бъда господар на Монвил, въпреки всички обстоятелства. Лутър има две дъщери от съпругата си, но въпреки това Монвил щеше да бъде мой. Сега, след като узнах, че нямам кръвна връзка с Лутър, предполагам, че Монвил вече не ми принадлежи.
— Сигурно, след като той има две дъщери — изтъкна Годар. — Но ти…
— Аз мога да притежавам Монвил, без дори да имам законно право на това — рязко го прекъсна Ролан. — Не може да има спор по този въпрос.
Думите му казаха на семейството му повече за него, отколкото всичко друго, което би направил. Той бе войн, твърд и суров мъж, силен и решителен, свикнал да взема това, което смята, че му принадлежи. За тези деликатни и възпитани потомствени аристократи беше доста трудно да разберат такава проява на сила и властност.
— Ролан не винаги може да се изразява добре — намеси се Бриджит и наруши настъпилата тишина. — Той не иска да каже, че възнамерява да вземе Монвил със сила, а само че би могъл, ако пожелае.
Ролан се намръщи, тъй като не смяташе, че думите му се нуждаят от пояснение. Тя го побутна скришом и получи гневен поглед за това.
— Не бива да смяташ, че си загубил нещо, след като не си роден син на този мъж — намеси се Годар. — Не знам нищо за Монвил, но ти притежаваш огромно имение в Поату, което ти бе дадено при раждането ти от моят сеньор, графът на Поату. Еварад управляваше досега твоите земи със същото усърдие, с каквото управляваше и своите. Подобно на майка ти, той също вярваше, че един ден ще се върнеш.