— Ерагон — каза Насуада. — Не сте се срещали преди, така че нека ти представя Сагабато-но Инапашуна Фадауар, главатар на племето инапашуна. Той е смел мъж.
През следващия час Ездача трябваше да понесе, както му се стори, безкраен низ от представяния, поздрави и въпроси, на които не можеше да отговори искрено, без да разкрие тайни, които трябваше да останат такива. След като всички гости бяха разговаряли с него, Насуада ги помоли да напуснат. Докато те се изнизваха от шатрата, тя плесна с ръце и стражите отвън поканиха нова група, а когато и тя се наслади на съмнителното удоволствие от общуването с Ерагон, я последва трета. Той се усмихваше през цялото време. Стискаше ръка след ръка. Разменяше безсмислени любезности и се мъчеше да запомни плеяда от имена и титли, като се държеше безкрайно учтиво, както изискваше ролята, която се налагаше да играе. Знаеше, че го почитат не защото им е приятел, а заради шанса за победа, който олицетворяваше за свободните раси на Алагезия, заради силата му и заради онова, което се надяваха да спечелят от него. В сърцето си виеше от безсилие и копнееше да се отскубне от задушаващите окови на доброто поведение и учтивостта, да се качи на гърба на Сапфира и да отлети на някое спокойно място.
Единствената част от церемонията, която му достави удоволствие, бе да гледа как реагираха останалите на двамата ургали, които се извисяваха зад трона на Насуада. Някои се преструваха, че не забелязват рогатите воини — макар че от пискливите им гласове и резките движения си личеше, че са изнервени от създанията, — докато други ги гледаха кръвнишки с ръце върху дръжките на мечовете и кинжалите си. Трети пък демонстрираха фалшива смелост и се опитваха да омаловажат всеизвестната сила на ургалите, като се хвалеха със своята собствена. Съвсем малко хора изглеждаха незасегнати от вида на създанията — най-вече Насуада, но и крал Орин, Триана и графът, който каза, че когато е бил малко момче, е видял Морзан и дракона му да унищожават цял град.
Когато Ерагон не можеше да издържа повече, Сапфира изду гърди и изръмжа дълбоко, толкова дълбоко, че огледалото потрепери в рамката си. В шатрата настъпи гробовна тишина. Ръмженето й не бе особено заплашително, ала привлече вниманието на всички и показа отношението й към цялата церемония. Никой от гостите не бе толкова глупав, че да постави на изпитание търпението й. С набързо скалъпени извинения те събраха нещата си и се измъкнаха от шатрата, ускорявайки крачка, когато драконката тропна с нокти по земята.
Щом платнището на входа се спусна зад последния посетител, Насуада въздъхна облекчено.
— Благодаря ти, Сапфира. Съжалявам, че трябваше да те мъча с публично представяне, Ерагон, но както сигурно разбираш, ти имаш доста високо положение сред Варден и вече не мога да те пазя само за себе си. Сега принадлежиш на народа. Хората искат да ги познаваш и да им отделиш полагащата им се според тях част от времето ти. Нито ти, нито Орин, нито аз можем да им откажем. Дори Галбаторикс в мрачното седалище на властта си в Уру’баен се бои от капризите на тълпата, макар и вероятно да го отрича пред всички, дори пред себе си.
Когато гостите вече ги нямаше, крал Орин също изостави царственото си държане. Суровото му лице се отпусна, придобивайки доста по-човешко изражение на облекчение, раздразнение и диво любопитство. Той разкърши рамене под официалната си роба, погледна Насуада и каза:
— Не мисля, че се нуждаем повече от Нощните ти ястреби.
— Съгласна съм — отвърна тя и плесна с ръце, за да освободи шестимата стражи.
Те излязоха от шатрата.
Крал Орин придърпа свободния стол до трона на Насуада и седна, превръщайки се в купчина надиплен плат и щръкнали крайници.
— И така — каза кралят, насочвайки погледа си към Ездача и Аря. — Нека чуем цялата история, Ерагон Сенкоубиецо. Научих само някакви смътни обяснения защо си избрал да останеш в Хелгринд и вече ми призлява от увъртания и измамни отговори. Решен съм да науча истината по въпроса, така че те предупреждавам, не се опитвай да скриеш какво се е случило, докато беше в Империята. Докато не бъда удовлетворен, че си ми казал всичко, което има за казване, никой от нас няма да излезе оттук.
Насуада каза студено:
— Твърде много си позволявате… Ваше Величество. Нямате властта да ме задържите на мястото ми, нито Ерагон, който е мой васал, нито Сапфира, нито Аря, която не отговаря пред никой смъртен владетел, а пред такъв, който е по-могъщ от двама ни взети заедно. Нито пък аз имам властта да ви задържа тук. Петимата сме по-равни помежду си, отколкото който и да било друг в Алагезия. Добре ще е да го запомните.