— Докато беше зает тук, други просители дойдоха да искат аудиенция с теб, но Бльодгарм и другите елфи ги отпратиха, защото молбите им не бяха спешни.
— Така ли? — Той впи пръсти под ръба на една от големите й люспи и започна да чеше още по-силно. — Може би трябва да направя като Насуада.
— Какво по-точно?
— Всеки шести ден от седмицата, от сутрин до обяд, тя приема всички, които имат някакви искания или се нуждаят от нея да разреши някакъв спор. Мога да направя същото.
— Идеята ми харесва — отвърна Сапфира. — Но трябва да внимаваш да не използваш твърде много енергия за молбите им. Трябва по всяко време да сме готови да се борим с Империята.
Тя притисна врата си към ръката му и засумтя още по-силно.
— Нужен ми е меч — каза Ерагон.
— Ами вземи си.
— Аха…
Той продължи да я чеше, докато драконката не се отдръпна.
— Ако не побързаш, ще закъснееш за срещата с Насуада.
Двамата тръгнаха към центъра на лагера и шатрата на водачката на Варден. Тя се намираше на по-малко от четиристотин метра, така че Сапфира вървеше с него, вместо да се носи сред облаците.
На около стотина крачки от шатрата се натъкнаха на Анджела. Тя бе коленичила между две палатки и гледаше съсредоточено парче кожа, проснато върху плосък камък. Върху него имаше безредна купчинка от тънки кости с дължината на човешки пръст, белязани от всяка страна с различен символ — драконовите кости, с които бе прочела бъдещето на Ерагон в Теирм.
Срещу Анджела седеше висока жена с широки рамене, обветрена, загоряла от слънцето кожа и черна коса, сплетена на дълга, дебела плитка, спускаща се надолу по гърба й. Лицето й бе все още красиво, въпреки дълбоките бръчки, които годините бяха издялали около устата й. Носеше червеникавокафява рокля, явно шита за по-ниска жена — ръкавите й стигаха на четири пръста над китките. Бе завързала лента тъмен плат около всяка от тях, ала тази на лявата й ръка се бе разхлабила и се бе плъзнала към лакътя й. Ездача забеляза ръбести белези, скрити преди под нея. Бяха от типа, който можеше да се получи единствено от постоянното триене на окови. Той осъзна, че ако се съдеше по белезите, по някое време тази жена е била в плен на враговете си и се е борила, докато не е протрила китките си до кокал. Зачуди се дали е била престъпник или роб и усети как лицето му стана мрачно, когато си представи, че някой може да бъде толкова жесток, та да позволи да се случи подобно нараняване на затворник под негова власт, дори и то да бе самонанесено.
До жената бе седнала девойка със сериозно изражение, чиято зряла красота едва започваше да разцъфва. Бицепсите й бяха необичайно големи, сякаш бе чиракувала при ковач или воин, което бе малко вероятно за момиче, колкото и силно да бе то.
Анджела тъкмо бе казала нещо на жената и спътничката й, когато Ерагон и Сапфира спряха зад къдрокосата магьосница. С едно-единствено движение тя уви костите в парчето кожа и ги мушна под жълтия пояс на кръста си. После се изправи и се усмихна лъчезарно на новодошлите.
— О, вие двамата имате превъзходен усет за времето. Винаги успявате да се появите, когато вретеното на съдбата е започнало да се върти.
— Вретеното на съдбата? — повтори учудено Ерагон.
Анджела сви рамене.
— Какво? Не можеш да очакваш гениалност всеки път, дори и от мен. — После посочи двете непознати, които също се бяха изправили. — Ерагон, ще се съгласиш ли да ги благословиш. Те са преживели множество опасности и все още ги очаква тежък път. Сигурна съм, че ще оценят всяка защита, която може да им даде благословията на Драконов ездач.
Ерагон се поколеба. Знаеше, че Анджела рядко хвърля драконовите кости за хора, които търсят услугите й — обикновено го правеше само за онези, с които Солембум благоволяваше да говори, — защото подобни пророчества не бяха фалшива магия, а истинско предсказание, което можеше да разбули тайните на бъдещето. Това, че Анджела бе избрала да го стори за красивата жена с белезите на китките и девойката с ръце на мечоносец, му показваше, че са особени хора, които някога са играли или щяха да играят важна роля за съдбата на Алагезия. Сякаш в потвърждение на подозренията му, той забеляза Солембум в обичайната му котешка форма с големи уши, увенчани на върха със снопче косми, който се спотайваше зад ъгъла на близка палатка, като наблюдаваше сцената със загадъчните си жълти очи. И все пак Ерагон се колебаеше, тормозен от спомена за първата и последна благословия, която бе дал — как заради незнанието му на древния език бе унищожил живота на едно невинно дете.