— Какво ще кажеш, Сапфира? — попита той.
Опашката й изсвистя във въздуха.
— Няма какво толкова да се колебаеш. Поучил си се от грешката си и няма да я повториш. Защо тогава да не дадеш благословията си на онези, за които тя би била от полза? Благослови ги, казвам аз, но този път правилно.
— Как се казвате? — попита младежът.
— С твое позволение, Сенкоубиецо — отвърна високата чернокоса жена с лек акцент, който той не разпозна, — но имената имат сила и бихме предпочели нашите да останат неназовани.
Погледът й бе леко сведен надолу, ала тонът й бе твърд и неотстъпчив. Момичето ахна тихо, сякаш шокирано от дързостта на жената.
Ездача кимна. Не беше нито разстроен, нито изненадан, макар че уклончивостта й още повече засили любопитството му. Щеше да се радва да научи имената им, но те не бяха нужни за онова, което се готвеше да направи. Той свали ръкавицата от дясната си ръка и постави дланта си на топлото чело на жената. Тя потрепери при досега, ала не отстъпи. Ноздрите й се разшириха, а ъгълчетата на устата й потрепнаха; между веждите й се появи резка и той почувства треперенето й, сякаш досегът му й причиняваше болка и тя се бореше с подтика да отблъсне ръката му. Някъде зад гърба си Ерагон усещаше смътно Бльодгарм, който се прокрадваше все по-близо, готов да нападне жената, ако се окаже враждебно настроена.
Смутен от реакцията й, младежът свали преградата в ума си, потопи се в потока на магията и с пълната мощ на древния език каза:
— Атра гулиа ун илиан таутр оно ун атра оно вайсе скьолиро фра раудр.
Като насити думите си с енергия, както би направил с магическо заклинание, той се постара те да оформят събитията в бъдещето на жената и по този начин да го подобрят. Внимаваше да прецени точно количеството сила, което пренасяше в благословията, защото, ако не внимаваше, заклинание от подобен род щеше да изконсумира тялото му, докато не погълне цялата му жизненост и не го остави празна черупка. Въпреки предпазливостта обаче, спадът на силата му се оказа доста по-голям от очакваното — погледът му се замъгли и краката му се разтрепериха, стори му се, че ще се свлече на земята.
Миг по-късно се възстанови.
Когато вдигна ръката си от челото на жената, изпита облекчение — чувство, което тя, изглежда, споделяше, защото отстъпи назад и потърка раменете си. Погледна го като човек, който се опитва да се изчисти от нещо мръсно.
Ерагон повтори процедурата с девойката. Очите й се разшириха, когато отприщи магията си, сякаш можеше да я усети как се превръща в част от тялото й. Тя направи реверанс.
— Благодаря ти, Сенкоубиецо. Задължени сме ти. Надявам се да успееш да надвиеш Галбаторикс и Империята.
Обърна се да си тръгне, ала спря, когато Сапфира изсумтя и спусна главата си над Ерагон и Анджела, така че тя надвисна над двете жени. Извивайки врат, драконката издиша първо в лицето на по-възрастната жена, а после и на по-младата. После изпрати мислите си с такава сила, че да преодолее почти всяка защита — защото и двамата с Ездача бяха забелязали, че чернокосата жена има добре заслонен ум — и каза:
— Успешен лов, Диви сестри. Нека вятърът да духа под крилете ви, слънцето винаги да е зад гърба ви и да сварите плячката си задрямала. И още нещо, Вълчеока, надявам се, когато намериш онзи, хванал лапите ти в капаните си, да не го убиеш твърде бързо.
И двете жени се вцепениха, когато Сапфира започна да говори. След това по-възрастната се тупна с юмруци в гърди и отговори:
— Няма, красива ловджийке. — После се поклони на Анджела и добави: — Упражнявай се упорито и първа нанасяй удар, гадателко.
— Пеещ меч.
С развети поли двете жени си тръгнаха и скоро се изгубиха сред лабиринта от еднакви сиви палатки.
— Какво, няма знаци по челата им? — обърна се Ерагон към Сапфира.
— Елва беше уникална. Няма да бележа никой друг по подобен начин. Онова, което се случи във Фардън Дур, просто… се случи. Инстинктът ме тласкаше. Друго обяснение не мога да дам.
Докато тримата вървяха към шатрата на Насуада, Ездача погледна към Анджела.
— Кои бяха те?
Устните й се извиха в усмивка.
— Пътешественици със собствена мисия.
— Това не е никакъв отговор — оплака се той.
— Нямам навика да раздавам тайни като захаросани ядки на зимен празник. Особено когато принадлежат другиму.
Той помълча, но след няколко крачки каза: