— Дали лунният цикъл влияе на броя и качеството на опалите, които се образуват в недрата на планините Беор, както е прието да се смята от джуджетата.
— Но как може да се докаже това? — възрази Ерагон.
Анджела сви рамене.
— Ако някой би могъл, то това е Тенга. Може и да е побъркан, но това не го прави по-малко гениален.
— Той е човек, който рита котки — каза Солембум, сякаш това описваше цялостната личност на Тенга.
После билкарката плесна с ръце и заяви:
— Стига толкова! Изяж си бонбона, Ерагон, и да вървим при Насуада.
Да поправиш грешките си
— Закъсняхте — каза Насуада, когато Ездача и Анджела заеха местата си в редицата столове, разположени в полукръг пред високия трон на водачката на Варден.
Там седеше и бавачката на Елва, Грета — старата жена, която бе помолила Ерагон да благослови детето във Фардън Дур. Както и преди, Сапфира легна извън шатрата и провря глава през отвора в единия й край, така че да може да участва в събранието. Солембум се бе свил на кълбо до главата й. Изглеждаше дълбоко заспал, ако се изключи потрепването на опашката му.
Заедно с Анджела Ездача поднесе извиненията си за закъснението, а после изслуша как Насуада обясни на Елва важността на уменията й за Варден — Сякаш тя не го знае, промърмори младежът на Сапфира — и я помоли да освободи Ерагон от обещанието му да се опита да поправи резултата от благословията си. Тя добави, че си дава сметка колко тежка жертва иска от нея, ала съдбата на цялата земя е заложена на карта и не си ли струва за това да пожертва личното си удобство, за да спаси Алагезия от злите лапи на Галбаторикс? Речта беше великолепна: красноречива, пламенна и пълна с аргументи, които се целеха в благородството на Елва.
Когато Насуада приключи, момиченцето, което бе държало малката си остра брадичка, подпряна на юмруците си, вдигна глава и каза:
— Не. — Последва шокирано мълчание. Елва огледа с немигащите си очи един след друг присъстващите, докато обясняваше: — Ерагон, Анджела, и двамата знаете какво е усещането да споделяш мислите и чувствата на умиращ човек. Знаете колко ужасяващо, колко мъчително е то, как сякаш част от теб умира завинаги. А това е само от смъртта на един човек. Никой от двама ви не е длъжен да изпитва това, освен ако не иска, докато аз… аз нямам друг избор, освен да ги изпитвам всички наведнъж. Усещам всяка смърт около себе си. Дори сега чувствам как животът напуска Сефтон, един от твоите воини, Насуада, който бе ранен в Пламтящите равнини. Зная какви думи да му кажа, за да намаля ужаса му от отвъдното. Страхът му е толкова голям, че ме кара да треперя! — После тя извика и вдигна ръце пред лицето си, сякаш да избегне удар. — Вече е мъртъв. Но има други. Винаги има други. Поредицата от смърт никога не спира. — Горчивата насмешка в гласа й се засили — изопачаване на нормалния детски говор: — Разбираш ли наистина, Насуада, лейди Найтстолкър?… Ти, евентуалната бъдеща кралица на света? Разбираш ли наистина? Свидетел съм на цялата агония около себе си, била тя физическа или умствена. Изпитвам я, сякаш е моя собствена, а магията на Ерагон ме тласка да намалявам болката на онези, които страдат, независимо от цената за самата мен. Ако устоявам на подтика, както правя в момента, тялото ми се бунтува срещу мен: стомахът ми се пълни с киселина, главата ме боли, все едно някое джудже блъска с чук вътре и ми е трудно да се движа, а какво остава да мисля. Това ли искаш за мен, Насуада?
Нощ и ден не мога да избягам от болката на света. Откакто Ерагон ме благослови, не съм изпитвала нищо, различно от агония и страх, никога радост или удоволствие. Светлата страна на живота, нещата, които правят съществуването търпимо, са ми отказани. Никога не ги виждам. Никога не ги изпитвам. Само мрак. Само концентрираното страдание на всички мъже, жени и деца на километър околовръст, което ме блъска като среднощна буря. Благословията ме ощети от възможността да бъда като другите деца. Принуди тялото ми да порасне по-бързо от нормалното, а умът ми — дори по-бързо. Ерагон може и да е способен да премахне тази моя чудовищна дарба, както и подтика, който идва с нея, ала не може да ме върне към онова, което бях, нито към това, което би трябвало да бъда, без да унищожи онова, което вече съм. Аз съм урод — нито дете, нито възрастен, завинаги обречена да съм различна. Не съм сляпа, зная го. Виждам как се отвращавате дори от говора ми. — Елва поклати глава. — Не, това е твърде много, за да го искаш от мен. Няма да продължа да живея по този начин нито заради теб, Насуада, нито заради Варден, нито заради цяла Алагезия, нито дори заради скъпата ми майка, ако още беше жива. Мога да ида да живея някъде сама, надалеч от човешките страдания, ала не искам да го правя. Не, единственото решение е Ерагон да се опита да поправи грешката си. — Устните й се извиха в лукава усмивка. — И ако не си съгласна с мен, ако мислиш, че съм глупава и себична, ами тогава ще е добре да си спомниш, че аз не съм нищо повече от едно малко бебе, което още не е отпразнувало втория си рожден ден. Ала бебе или не, взела съм решение и нищо, което кажеш, не може да го промени. По отношение на това мнението ми е непоклатимо.