— Няма, но ако налетя на самотна група войници… — Тя прокара език по зъбите си. — Ще се зарадвам на някоя бърза битка. Освен това хората са толкова по-вкусни от елените.
— Сапфира, не би го направила!
Очите й заблестяха.
— Може би да, а може би не. Зависи дали носят броня. Мразя да гриза през метал, а да вадя храната си от черупка е не по-малко досадно.
— Разбирам. — Той погледна към най-близкия елф — висока среброкоса жена. — Елфите няма да искат да летиш сама. Ще пуснеш ли двама от тях да яздят на гърба ти? Иначе ще е невъзможно да те догонят.
— Не и днес. Днес ще ловувам сама!
И с един мах на крилете тя се понесе към небето. Когато зави на запад към река Джийт, гласът й прозвуча в ума му, по-слаб отпреди заради разстоянието:
— Когато се върна, ще летим заедно, нали, Ерагон?
— Да, когато се върнеш, ще летим заедно, само двамата.
Удоволствието й при тези думи го накара да се усмихне, докато я гледаше как лети на запад.
Ерагон сведе очи и видя, че Бльодгарм тича към него, пъргав като горска котка. Елфът попита къде отива Сапфира и изглеждаше недоволен от отговора на младежа, но ако имаше възражения, ги запази за себе си.
„Добре — каза си Ездача, когато Бльодгарм се върна при другарите си. — Всичко по реда си“.
Той броди из лагера, докато не намери едно открито място, където тридесетина воини от Варден се упражняваха с голям асортимент от оръжия. За негово облекчение те бяха твърде заети с тренировките си, за да го забележат. Ерагон клекна и постави дясната си ръка на земята с дланта нагоре. Избра думите от древния език, които щяха да му трябват, и промърмори:
— Кулдр, риса лам йет ун малтинае унин бьолр.
Почвата до ръката му изглеждаше непроменена, въпреки че той усещаше как магията преминава през пръстта в радиус от стотици метри. Само пет секунди по-късно повърхността на земята започна да ври като котле с вода, оставено твърде дълго върху огъня, и се оцвети в яркожълто. Младежът бе научил от Оромис, че където и да отидеш, земята със сигурност ще съдържа нищожни частици от всеки елемент, и макар и да са твърде малки и разпръснати, за да бъдат изкопани с традиционните методи, един опитен магьосник би могъл с голямо усилие да ги извлече.
От средата на участъка с жълтата пръст бликна фонтан от блестящ прах, който се насочи към центъра на дланта на Ерагон. Там всяка светеща прашинка се сливаше със следващата, докато в ръката му не се събраха три топчета от чисто злато, всяко с размера на голям лешник.
— Лета — каза Ездача и освободи магията.
Седна на петите си и се подпря на земята, когато го заля вълна от умора. Главата му клюмна, клепачите му се спуснаха над очите и зрението му се замъгли. Поемайки си дълбоко дъх, той се възхити на огледално гладките топчета в ръката си, докато чакаше силата му да се възвърне. „Толкова са красиви — помисли си. — Ако само можех да го направя, когато живеехме в долината Паланкар… От друга страна, май ще е по-лесно златото просто да се изкопае. Откак спусках Слоун от върха на Хелгринд, не съм се уморявал толкова от едно заклинание“.
Той прибра златото и потегли отново през лагера. Намери готварска палатка и се наобядва солидно, което му бе необходимо след толкова изтощителни магии, а после се насочи към мястото, където живееха селяните от Карвахол. Когато се приближи, чу звънтенето на метал в метал. Любопитен, младежът се насочи по посока на шума.
Ерагон заобиколи три каруци, спрени в началото на алеята, и видя Хорст да стои в пролуката от девет метра между палатките, хванал единия край на стоманен прът, дълъг пет стъпки. Другият край бе огненочервен и лежеше върху огромна наковалня, поставена върху нисък и широк пън. От двете страни на наковалнята едрите синове на Хорст, Албрийч и Балдор, се редуваха да удрят стоманата с чукове, които въртяха над главите си в широки дъги. На няколко крачки зад наковалнята пламтеше импровизирана ковашка пещ.
Шумът от ударите на чуковете бе толкова силен, че Ездача остана на разстояние, докато Албрийч и Балдор не приключиха с разплескването на стоманата и Хорст не върна пръта в пещта. После ковачът махна с ръка и каза:
— Хей, Ерагон! — Вдигна пръст, за да възпре младежа, и извади запушалка от сплъстена вълна от лявото си ухо. — А, сега отново мога да чувам. Какво те води насам, Ерагон?
Докато говореше, синовете му хвърлиха още въглища в пещта и започнаха да подреждат клещите, чуковете, калъпите и другите сечива, които бяха разхвърляни на земята. И тримата мъже блестяха от пот.
— Исках да разбера каква е причината за тая дандания — отвърна Ездача. — Трябваше да предположа, че си ти. Никой друг не може да вдигне толкова много шум, колкото някой от Карвахол.