Хорст се засмя, а гъстата му заострена брада се вирна към небето, докато веселието му не утихна.
— Ах, това гъделичка гордостта ми, наистина. А ти не си ли живото доказателство?
— Всички сме такива — отвърна Ерагон. — Ти, аз, Роран, всички от Карвахол. Алагезия няма да бъде същата, когато повечето от нас си свършат работата. — Той посочи пещта и инструментите. — Защо си тук? Мислех, че всички ковачи са…
— Да, така е, Ерагон. Там са. Аз обаче убедих капитана, който управлява тази част от лагера, да ме остави да работя по-близо до нашата палатка. — Хорст подръпна края на брадата си. — Заради Илейн, нали разбираш. Тази бременност й създава проблеми и нищо чудно, като се има предвид през какво преминахме, за да стигнем дотук. Тя винаги е била крехка и сега се безпокоя, че… ами… — той се разтърси като мечка, която иска да махне бълхите от козината си. — Навярно ще можеш да я погледнеш, когато имаш възможност, и да видиш дали няма как да облекчиш малко болката й.
— Непременно — обеща Ездача.
Ковачът изсумтя удовлетворено, извади пръта наполовина от въглените, за да прецени цвета на стоманата. После го мушна обратно в центъра на огъня и извърна глава към Албрийч.
— Хайде, дай му малко въздух, де. Почти е готово. — Когато синът му започна да натиска кожения мях, Хорст се ухили на Ерагон. — Когато казах на Варден, че съм ковач, те бяха толкова щастливи, че човек би си помислил, че съм още един Драконов ездач. Защото нямат достатъчно ковачи. И ми дадоха всички сечива, които ми липсваха, включително тази наковалня. Като напуснахме Карвахол, направо плаках при мисълта, че няма да мога отново да се занимавам със занаята си. Не съм ковач на оръжия, но тук има достатъчно работа, за да ни държи заети тримата с Албрийч и Балдор през следващите петдесет години. Не се плаща много, но поне не сме разпънати на някоя машина за мъчения в занданите на Галбаторикс.
— А можеше и Ра’зак да кълват костите ни — отбеляза Балдор.
— Аха, и това. — Хорст даде знак на синовете си да хващат отново чуковете, а после, вдигайки запушалката към лявото си ухо, попита: — Има ли нещо, което да ти трябва, Ерагон? Стоманата е готова и не мога да я оставя повече в огъня, без да я отслабя.
— Знаеш ли къде е Гедрик?
— Гедрик? — Бръчките между веждите на Хорст се задълбочиха. — Би трябвало да тренира с меча и копието заедно с останалите ей натам, на около четиристотин метра оттук. — Ковачът посочи с палец.
Младият Ездач му благодари и тръгна в указаната посока. Звънтенето на метал в метал се поднови, ясно като звъна на камбана и остро и пронизително като стъклена игла, пронизваща въздуха. Ездача закри уши с ръце и се усмихна. Това, че Хорст е запазил силата на духа си и че въпреки загубата на богатството и дома си е все същият човек, който беше в Карвахол, го успокои. По някакъв начин стабилността и издръжливостта на ковача подновиха вярата на младежа, че ако успее да свали от власт Галбаторикс, всичко ще приключи добре и животът му, както и този на селяните от Карвахол, ще си възвърне поне подобие на нормалност.
Той скоро пристигна на поляната, където мъжете от селото се упражняваха с новите си оръжия. Гедрик беше там, както бе предположил Хорст, и тренираше с Фиск, Дармен и Морн. Само няколко думи, разменени с едноръкия ветеран, който наглеждаше тренировките, бяха достатъчни, за да бъде Гедрик освободен за кратко.
Кожарят дотича до Ерагон и застана пред него със сведен поглед. Той беше нисък и набит, с челюсти като на мастиф, гъсти вежди и дебели ръце, загрубели от разбъркването на вонящите казани, в които обработваше кожите си. Въпреки че далеч не бе красив, Ерагон знаеше, че Гедрик е честен и добър човек.
— Какво мога да направя за теб, Сенкоубиецо? — смотолеви кожарят.
— Вече си го направил. И дойдох да ти благодаря и да ти се отплатя.
— Аз? Как съм ти помогнал, Сенкоубиецо? — Говореше бавно и внимателно, сякаш се боеше, че Ездача му е подготвил някакъв капан.
— Скоро след като избягах от Карвахол, си открил, че някой е откраднал три биволски кожи, съхнещи в бараката до казаните. Прав ли съм?
Лицето на Гедрик потъмня от смущение и той подритна прахта с крак.
— А, ами да, но аз не я заключвах оная барака. Всеки би могъл да се промъкне и да отнесе кожите. А и предвид всичко, което се случи след това, не мисля, че това е много важно. Аз унищожих по-голямата част от запасите си, когато потеглихме в Гръбнака, за да попреча на Империята и онези гнусни Ра’зак да вземат нещо, което може да им свърши работа. Който и да е взел ония кожи, ми е спестил работата да унищожа три повече. Така че миналото е минало, мисля си.