— Може би — отвърна Ерагон. — Но честта ми ме задължава да ти кажа, че именно аз ги откраднах.
Тогава Гедрик срещна очите му и го погледна, все едно е обикновен човек — без страх, възхищение или незаслужено уважение, сякаш кожарят бе променил преценката си за младежа.
— Откраднах ги и не се гордея с това, но ми трябваха. Без тях се съмнявам, че щях да оцелея достатъчно дълго, за да стигна при елфите в Ду Велденварден. Винаги съм предпочитал да мисля, че съм ги взел назаем, но истината е, че ги откраднах, защото нямах намерение да ги връщам. Така че приеми извиненията ми. И тъй като си ги запазвам — или поне каквото е останало от тях, — ми се струва редно да ги платя.
Ездача извади от колана си едно от златните топчета — твърдо, кръгло и топло от допира с кожата му — и го подаде на Гедрик.
Кожарят се взря в блестящата метална перла, стиснал здраво масивните си челюсти, а бръчките около тънките му устни бяха извити в сурова гримаса. Той не обиди Ерагон, като претегли златото в ръката си, нито като го захапа, но когато заговори, каза:
— Не мога да приема това, Ерагон. Аз бях добър майстор, но кожите, които обработвах, не струваха толкова много. Твоята щедрост ти прави чест, но ще ми е неудобно да задържа това злато. Имам чувството, че не съм го заслужил.
Ездача не се изненада.
— Не би отказал на друг човек правото да се пазари за честна цена, нали?
— Не.
— Добре. Тогава не можеш да го откажеш и на мен. Повечето хора се пазарят да свалят цената. В този случай съм преценил да наддам, но при все това ще го правя толкова яростно, все едно искам да си спестя няколко монети. За мен кожите струват всеки грам от това злато и няма да платя и петак по-малко, дори ако държеше нож пред гърлото ми.
Дебелите пръсти на Гедрик се затвориха около златното топче.
— Щом настояваш, няма да бъда такъв глупак, че да ти откажа. Никой не може да каже, че Гедрик Оственсон е позволил на добрия късмет да го подмине, защото е бил твърде зает да твърди, че е недостоен. Благодаря ти, Сенкоубиецо. — Той прибра топчето в кесията на колана си, като преди това го уви в парче вълнен плат, за да не се издраска. — Гароу се е справил добре с теб, Ерагон. И с теб, и с Роран. Може да е бил кисел като оцет и твърд и сух като зимна жълта ряпа, но ви отгледа добре. Мисля, че щеше да се гордее с вас.
Неочаквано вълнение изпълни младежа.
Гедрик понечи да се върне при другите селяни, но спря.
— Ако мога да попитам, Ерагон, защо тези кожи струват толкова много за теб? За какво ги използва?
Ездача се засмя.
— За какво съм ги използвал? Ами с помощта на Бром направих седло за Сапфира. Тя не го носи толкова често, колкото преди — не и след като елфите ни дадоха истинско драконово седло, — но то ни послужи много добре през множество битки и дори в битката за Фардън Дур.
Гедрик повдигна удивено вежди, разкривайки бледата кожа на лицето си, обикновено скрита под дълбоките гънки. Като пукнатина в сивкав гранит, челюстта му се разтвори в широка усмивка, която изцяло измени лицето му.
— Седло! — ахна той. — Представи си само, аз съм обработил кожата за седлото на Ездач! И при това без дори да подозирам, докато съм го правил! Не, не Ездач, а Ездача. Онзи, който накрая ще победи самия черен тиранин! Ако само баща ми можеше да ме види сега!
Той подрипна и затанцува импровизирана жига. Все така ухилен, Гедрик се поклони на Ерагон и се втурна обратно към мястото си сред селяните, където започна да разказва новата си история на всички, които можеха да го чуят.
Нетърпелив да се измъкне, преди другите да се спуснат към него, младият Ездач се прокрадна между редиците палатки, доволен от постигнатото. „Може и да ми отнема известно време — помисли той, — но винаги си плащам дълговете“.
Не след дълго пристигна при друга палатка, близо до източния край на лагера. Почука на подпората между двете покривала на входа.
С рязък звук едното от тях се отмести, разкривайки жената на Джеод, Хелън. Тя го изгледа студено.
— Дошъл си да говориш с него, предполагам.
— Ако е тук. — Което Ерагон прекрасно знаеше, че е така, защото усещаше ума на Джеод също толкова ясно, колкото и този на съпругата му.
За момент му се стори, че Хелън може да отрече присъствието на съпруга си, но после тя сви рамене и се отдръпна.
— Ами по-добре влизай тогава.
Ездача откри Джеод да седи на една табуретка и да гледа в купчина свитъци, книги и отделни листове, които бяха струпани върху дюшека на едно походно легло. Тънък кичур коса висеше пред челото му, повтаряйки извивката на белега, който се спускаше от скалпа до лявото му слепоочие.