Той забеляза как жилите на врата й изпъкнаха, когато тя му направи реверанс.
— Много си щедър, Сенкоубиецо. Отново ти благодаря.
— Да, благодаря ти — каза и Джеод, изправяйки се от леглото. — Не мисля, че заслужаваме това — Хелън му хвърли убийствен поглед, който той игнорира, — но при все това е наистина добре дошло за нас.
Ерагон реши да импровизира:
— А за теб, Джеод, подаръкът не е от мен, а от Сапфира. Тя се съгласи да ти позволи да летиш на гърба й, когато и двамата имате свободен час или два.
Болеше го да дели с някого Сапфира и знаеше, че тя ще е недоволна, че не я е попитал, преди да предлага услугите й, ала след като бе дал на Хелън златото, щеше да се чувства виновен, ако не предложи на мъжа й нещо също толкова стойностно.
В очите на Джеод се появиха сълзи. Той сграбчи ръката на младежа и я разтърси. После, без да я пуска, каза:
— Не мога да си представя по-голяма чест. Благодаря ти. Нямаш представа колко много направи за нас.
Ерагон се измъкна от ръката му и заотстъпва към изхода на палатката, докато се извиняваше възможно най-учтиво и се сбогуваше. Накрая, след още един изблик на благодарности от тяхна страна и неговото омаловажаване на подаръците, успя да избяга навън.
Хванал Домиа абр Вирда в ръка, той се загледа към слънцето. Не след дълго Сапфира щеше да се върне, ала той все още имаше време да се погрижи за последната си задача. Първо обаче трябваше да се отбие в палатката си; не искаше да рискува да повреди книгата, като я разнася из лагера.
„Притежавам книга“ — помисли си въодушевено.
Затича се, притиснал я до гърдите си, следван плътно от Бльодгарм и другите елфи.
Трябва ми меч!
След като прибра Домиа абр Вирда на сигурно място в палатката си, Ерагон отиде към оръжейния склад на Варден — голяма отворена шатра, пълна с рафтове с копия, мечове, лъкове и арбалети. Купища щитове и кожени нагръдници изпълваха качените един върху друг сандъци. По-скъпите туники, нагръдници и други части от бронята висяха по дървени рамки. Стотици конични шлемове блестяха като полирано сребро. Снопове стрели бяха подредени край стените на шатрата и сред тях стояха двадесетина мъже, които поправяха онези, чиито пера са били повредени по време на битката в Пламтящите равнини. Постоянен поток войници влизаше и излизаше: някои носеха оръжия и брони за поправка, други бяха нови попълнения, идващи за снаряжение, а трети разнасяха екипировки към различните части на лагера. Всички, изглежда, крещяха с пълно гърло. И в центъра на тази бъркотия се намираше човекът, когото Ерагон се надяваше да види: Фредрик, оръжейникът на Варден.
Бльодгарм съпроводи младежа, когато влезе в шатрата и се запъти към Фредрик. Веднага щом двамата се озоваха под покривалото, мъжете вътре се умълчаха, вперили погледи в тях. После възобновиха дейността си, макар и с по-бързо темпо и по-тихи гласове.
Оръжейникът вдигна ръка за поздрав и побърза да ги посрещне. Както винаги носеше косматия си нагръдник от биволска кожа — който миришеше почти толкова неприятно, колкото вероятно и животното, от което произлизаше, — а също и двуръчния си меч, увиснал по диагонал на гърба му, с дръжка, подаваща се над дясното му рамо.
— Сенкоубиецо! — изтътна гласът му. — Какво мога да направя за теб в този прекрасен следобед?
— Трябва ми меч.
Усмивката на Фредрик почти си проби път през брадата му.
— А, чудех се дали няма да ме посетиш по този повод. Когато потегли за Хелгринд без меч в ръка, си помислих, е, може би вече не ти трябват такива работи. Навярно можеш да се биеш само с магия.
— Не, още не.
— Е, не мога да кажа, че съжалявам. На всеки му е нужен добър меч, независимо колко вещ заклинател е. Ще видиш, казвам ти, че тая битка с Империята ще се разреши именно по тоя начин — с острието на меч, забито в прокълнатото сърце на Галбаторикс. Ха, залагам си надницата за цялата година, че дори той има меч и че го използва, въпреки че може да те изкорми като риба с едно мръдване на пръста. Усещането за добра стомана в юмрука е несравнимо.
Докато говореше, Фредрик ги поведе към един рафт с оръжия, който бе настрана от останалите.
— Какъв меч търсиш? — попита той. — Онзи Зар’рок, който имаше, беше едноръчен, ако си спомням правилно. С острие, широко около два палеца — два мои палеца де, — и с форма, еднакво подходяща и за сеч, и за пронизване, нали?
Ездача потвърди и оръжейникът изсумтя, като започна да сваля мечове от рафта и да ги върти във въздуха, само за да ги върне обратно с очевидно неодобрение.
— Елфическите остриета обикновено са по-леки от нашите или джуджешките заради заклинанията, които вкарват в стоманата. Ако правехме нашите оръжия толкова деликатни, колкото са техните, мечовете ни нямаше да издържат повече от минута в битка, преди да се огънат, счупят или напукат толкова зле, че да не можеш да режеш и меко сирене с тях. — Очите му се насочиха към Бльодгарм. — Не е ли така, елфе?