Ездача се намръщи.
— И какво от това?
— Какво от това? — възкликна възмутено Фредрик. — Не искам да проявявам неуважение, Сенкоубиецо, но ако удариш ръба на меч с този на друг, ще причиниш огромни щети и на двата. Това може и да не е било проблем с омагьосано острие като Зар’рок, но не можеш да го правиш с никой от мечовете, които имам тук, освен ако не искаш да си сменяш оръжието след всяка битка.
В ума на Ерагон за миг се появи образът на огънатия ръб на меча на Муртаг и той се подразни, че е забравил нещо толкова очевидно. Беше привикнал със Зар’рок, който никога не се изтъпяваше, никога не показваше и намек за износване и доколкото той знаеше, не беше податлив на магия. Дори не беше сигурен дали е възможно да се унищожи мечът на един Ездач.
— Не бива да се безпокоиш за това. Ще защитя меча с магия. Трябва ли да чакам цял ден за оръжие?
— Последен въпрос, Ездачо. Магията ти вечно ли ще издържи?
Ерагон се намръщи.
— След като питаш, не. Само една елфка познава тънкостите на създаването на меч за Ездач и тя не е споделяла тайната си с мен. Това, което мога да сторя, е да пренеса определено количество енергия в оръжието. Тя ще го пази от повреда, докато ударите, които биха го повредили, не я изтощят. Тогава мечът ще се върне към първоначалното си състояние и най-вероятно ще се строши в ръката ми следващия път, когато се сблъскам с противник.
Фредрик се почеса по брадата.
— Ще приема думите ти на доверие, Сенкоубиецо. Значи в крайна сметка, ако удряш достатъчно дълго по вражески войници, ще изтощиш магиите си, а колкото по-силно удряш, толкова по-бързо ще го сториш. Нали?
— Именно.
— Значи пак трябва да избягваш да парираш с ръба, защото това ще изтощи заклинанията ти по-бързо от почти всяко друго действие.
— Нямам време за това — сопна се Ездача, когато чашата на търпението му преля. — Нямам време да уча изцяло нов стил на бой. Империята може да ни атакува всеки миг. Трябва да се концентрирам в упражнения на това, което вече знам, не да се опитвам да овладея изцяло нов набор от движения.
Фредрик плесна с ръце.
— Тогава знам точно какво ти трябва! — Той отиде до сандък, пълен с оръжия, и започна да рови в него, като същевременно говореше: — Първо — това, после — онова, а накрая ще видим какво ни трябва.
После, от дъното на сандъка, извади голям черен боздуган с назъбен връх. Той почука с кокалче по метала.
— С това можеш да чупиш мечове. Можеш да пробиваш брони и да огъваш шлемове и няма да му навредиш по никакъв начин, независимо какво удряш.
— Това е сопа — възрази Ерагон. — Метална сопа.
— Е и? С твоята сила можеш да я размахваш, все едно е тръстикова. Ще бъдеш истински ужас на бойното поле.
Ездача поклати глава.
— Не. Не искам да се бия, като размазвам противниците си. Освен това нямаше да мога да пронижа Дурза в сърцето, ако носех боздуган, вместо меч.
— Тогава имам само още едно предложение, освен ако не държиш на традиционен меч.
От друга част на шатрата Фредрик донесе на Ерагон оръжие, което той разпозна като ятаган. Представляваше меч, но не от типа, с който младежът бе свикнал, макар и да го бе виждал сред Варден. Дръжката му бе къса, направена от дърво и облицована с кожа, полираната главичка на ефеса бе с формата на диск и лъщеше като сребърна монета, предпазителят бе извит, с гравирани по него джуджешки руни, а дългото колкото ръката му острие бе с един режещ ръб. Освен това на десетина сантиметра от долния си край то се разширяваше, после пак се стесняваше, като острия му като игла връх бе извит напред. Това разширение на острието намаляваше риска върхът да се изкриви или счупи, когато премине през броня, и придаваше на края на ятагана вид на нокът. За разлика от двуострия меч, това оръжие бе направено да се държи с острие и предпазител, перпендикулярни на земята. Най-интересният му аспект обаче бе широкият един сантиметър режещ ръб на острието, който бе сивкав като перла и много по-тъмен от гладката като огледало стомана над него. Границата между двата материала бе вълниста като копринен шал, веещ се на вятъра.
Ерагон посочи сивата ивица.
— Досега не съм виждал такова нещо. Какво представлява?
— Това е трикнздал — отвърна Фредрик. — Джуджетата го изобретиха. Те каляват режещия ръб и останалата част от острието поотделно. Правят ръба твърд, по-твърд, отколкото ние бихме посмели при всичките ни мечове. Средната част на острието и тъпият ръб се каляват по-малко, така че задната част на ятагана да е по-мека от резеца, достатъчно мека, за да може да се огъва и да понесе натоварването на битката, без да се строши.