Замаян, Ездача се вкопчи в шипа пред себе си и се загледа в хората и палатките долу, превръщащи се в мънички свои копия. Отгоре лагерът представляваше мрежа от сиви триъгълни върхове, чиито източни страни бяха потънали в дълбока сянка, придавайки на целия район шахматен вид. Укрепленията, които го ограждаха, стърчаха като бодлите на таралеж, а белите върхове на далечните пилони блестяха под слънцето. Конницата на крал Орин представляваше струпване на точици в северозападната част на лагера. На изток се намираха палатките на ургалите — ниски и тъмни сред хълмистата равнина.
Те се издигнаха още по-високо.
Студеният чист въздух жилеше бузите на Ерагон и пламтеше в дробовете му, затова той дишаше плитко. До тях се носеше гъст облачен стълб, който изглеждаше твърд като бита сметана. Сапфира започна да се върти в спирала около него, а сянката й се надпреварваше с нея по повърхността му. Тънка влажна нишка се удари в лицето на Ерагон и го заслепи за няколко секунди, изпълвайки същевременно носа и устата му с ледени капки. Той си пое въздух и избърса лице.
Издигнаха се над облаците.
Един червен орел нададе крясък срещу тях, докато прелиташе наблизо.
Ерагон усети, че маховете на Сапфира започват да стават по-трудни, а на него самия му се зави свят. Драконът спря да движи крилата си и се зарея от едно въздушно течение на друго, запазвайки височината си, но без да се издига повече.
Ерагон погледна надолу. Намираха се толкова високо, че височината бе спряла да има значение и земята вече не изглеждаше реална. Лагерът на Варден представляваше неправилно оформена дъска за игра, покрита с нищожни сиви и черни квадратчета. Река Джийт бе сребриста нишка, на която имаше зелени пискюли. На юг серните облаци, издигащи се от Пламтящите равнини, оформяха билото на пламтяща оранжева планина, дом на сенчести чудовища, които се показваха за миг и изчезваха. Ездача бързо отмести поглед.
В продължение на може би половин час двамата със Сапфира се носеха с вятъра, отпуснати в тихия уют на взаимната си компания. Една недоловима магия предпазваше Ерагон от студа. Най-накрая бяха сами заедно, сами, както някога в долината Паланкар, преди Империята да нахлуе в живота им.
Сапфира заговори първа:
— Ние сме владетелите на небето.
— Тук на покрива на света. — Ерагон протегна ръка, сякаш оттук можеше да докосне звездите.
Драконът изви наляво и улови по-топло въздушно течение, след което отново полетя хоризонтално.
— Утре ще венчаеш Роран и Катрина.
— Каква странна мисъл. Странно е, че Роран ще се жени, и още по-странно, че аз ще изпълнявам церемонията… Братовчед ми — женен. Това ме кара да се чувствам стар. Дори ние, които съвсем скоро бяхме само момчета, не можем да избегнем хода на времето. Поколенията се сменят и скоро ще бъде наш ред да пратим децата си по света, за да свършат работата, която трябва да се свърши.
— Но не и ако не успеем да оцелеем през следващите месеци.
— Да, има го и този момент.
Сапфира се залюля, когато попаднаха на бурен въздушен поток. После тя обърна глава и попита:
— Готов ли си?
— Давай!
Навеждайки се напред, тя прибра крилете си плътно до тялото си и се спусна към земята, по-бърза от стрела. Ерагон се засмя, обхванат от усещане за безтегловност. Впи краката си около дракона, за да не изхвърчи нагоре, а после, обзет от безразсъден порив, се пусна и разпери ръце над главата си. Дискът на земята под тях се въртеше като колело, докато Сапфира падаше, описвайки спираловидни кръгове. В един момент тя забави и напълно спря въртенето, изви надясно и пикира с главата надолу.
— Сапфира! — извика Ерагон и я заудря по рамото.
Струйка дим се изви от ноздрите й и тя отново зае хоризонтално положение спрямо приближаващата мълниеносно земя. Ушите на младежа изпукаха и той раздвижи челюсти, докато налягането се усилваше. Само на около триста метра над лагера на Варден и броени секунди преди да се стоварят сред палатките в голям и кървав кратер, драконът позволи на вятъра да улови крилете му. Последвалото сътресение подхвърли Ерагон нагоре и шипът, за който се държеше, едва не му извади окото.
С три мощни маха Сапфира спря във въздуха. Протегнала възможно най-широко криле, тя започна да се спуска леко надолу.
— Това беше весело! — възкликна Ездача.