Сега, когато ги делеше толкова малко разстояние, младежът забеляза жилите, изпъкнали по врата на Муртаг, както и разклонената вена, която пулсираше в средата на челото му.
— Аз не съм зъл! — каза той. — Сторих най-доброто, на което бях способен при тези обстоятелства. Съмнявам се, че ти би оцелял като мен, ако майка ни бе избрала да остави теб в Уру’баен, а да скрие мен в Карвахол.
— Може би не.
Муртаг удари нагръдника си с юмрук.
— Аха! Тогава как се очаква да последвам съвета ти? Ако вече съм добър човек и съм се справил колкото съм могъл по-добре, как да се променя? Трябва ли да стана по-зъл? Да прегърна ли тъмнината на Галбаторикс, за да се освободя от нея? Това не ми се струва разумно. Ако успея да променя личността си, ти няма да харесаш онова, в което съм се превърнал, и ще ме проклинаш също толкова силно, колкото проклинаш Галбаторикс сега.
Обезсърчен, Ерагон отвърна:
— Да, но не е нужно да ставаш по-добър или по-лош, отколкото си сега, само по-различен. Има много видове хора по света и много начини да бъдеш почтен. Погледни някой, на когото се възхищаваш, но който е избрал път, различен от твоя, и му подражавай в делата си. Може да отнеме известно време, но ако успееш да измениш достатъчно личността си, ще си в състояние да изоставиш Галбаторикс и Империята. Двамата с Торн ще можете да се присъедините към нас във Варден, където ще бъдете свободни да следвате съдбата си.
— Ами твоята клетва да отмъстиш за смъртта на Хротгар? — попита Сапфира. Ерагон не й обърна внимание.
Муртаг се изсмя.
— Значи ми казваш да стана това, което не съм. Ако двамата с Торн искаме да се спасим, трябва да унищожим настоящите си личности. Твоето лечение е по-лошо от нашето заболяване.
— Казвам само да си позволиш да израснеш в нещо различно от това, което си сега. Трудно е, зная, но хората постоянно се променят. Например можеш да се откажеш от гнева си и да обърнеш гръб на Галбаторикс веднъж-завинаги.
— Да се откажа от гнева си? — Муртаг се засмя. — Ще се откажа от гнева си, когато ти забравиш твоя заради ролята на Империята в смъртта на твоя чичо и изпепеляването на фермата ви. Гневът е този, който ни определя такива, каквито сме, Ерагон, и без него и двамата сега щяхме да сме храна за червеите. И все пак… — очите му се премрежиха и той потупа дръжката на Зар’рок, а жилите на врата му се отпуснаха, макар че вената на челото му продължаваше да пулсира. — Признавам, че това е интересна концепция. Навярно бихме могли да поработим върху нея, когато сме в Уру’баен. Тоест ако кралят ни позволи да останем заедно. Разбира се, може да реши да ни държи постоянно разделени. На негово място аз така щях да постъпя.
Ерагон стисна дръжката на ятагана си.
— Изглежда, смяташ, че ще те последваме до столицата.
— О, разбира се, че ще го направите, братко. — Крива усмивка разпъна устните на Муртаг. — Дори и да искахме, двамата с Торн не можем да се променим сега в този миг. Докато подобна възможност не се появи, ние сме собственост на Галбаторикс и той ни нареди недвусмислено да му заведем вас двамата. Ние определено не сме склонни да се изправим отново срещу гнева му. Веднъж вече ви победихме. Няма да е голямо постижение да го сторим отново.
Между зъбите на Сапфира излезе струйка огън и Ерагон трябваше да се пребори със себе си, за да не реагира по подобен начин, макар и с думи. Ако изгубеше контрол над чувствата си точно сега, кръвопролитието щеше да бъде неизбежно.
— Моля ви, Муртаг, Торн, няма ли поне да се опитате да постигнете това, което предлагам? Нямате ли желание да се опълчите на Галбаторикс? Никога няма да отхвърлите веригите си, ако не сте готови да му се възпротивите.
— Ти подценяваш краля, Ерагон — изръмжа брат му. — Той си е създавал роби чрез истинските им имена повече от сто години, откакто е вербувал баща ни. Нима си мислиш, че не съзнава, че истинското име на човек може да се промени по време на живота му? Със сигурност е взел мерки срещу този риск. Ако истинското ми име или това на Торн се промени в този миг, най-вероятно ще задействаме някаква магия, която да съобщи на Галбаторикс промяната и да ни принуди да се върнем при него в Уру’баен, за да ни обвърже отново.