В мрачно мълчание двамата се вкопчиха в жесток двубой, докато падаха. Понякога Ерагон почти вземаше надмощие, друг път Муртаг, но никой не успяваше да надвие другия. Ерагон погледна към шеметно приближаващата земя и осъзна, че съревнованието им ще трябва да бъде решено с други средства.
Той снижи ятагана на нивото на Муртаг и извика:
— Лета! — Същата магия, която другият Ездач бе използвал върху него при предишната им конфронтация. Беше просто заклинание — нямаше да направи нищо повече от това да задържи ръцете и тялото на Муртаг неподвижни, — но щеше да им позволи да изпитат силата си в директно единоборство и да определят кой има повече енергия на свое разположение.
Муртаг промълви контразаклинание, чиито думи се изгубиха в шума от борбата на Торн да се отскубне от Сапфира и воя на вятъра.
Пулсът на Ерагон се ускори, докато силата се отичаше от крайниците му. Когато почти бе изчерпал резервите си и щеше да припадне от усилието, Сапфира и елфите изляха енергията от телата си в него, поддържайки магията. От своя страна, Муртаг, който първоначално изглеждаше надменен и уверен, започна да се мръщи, докато Ерагон продължаваше да го удържа. Той разтегна устни и оголи зъби. И през цялото време битката в умовете им не спираше.
Ерагон усети как енергията, която Аря преливаше в него, намаля веднъж, после втори път и предположи, че двама от заклинателите под командването на Бльодгарм са припаднали.
„Муртаг не може да издържи още дълго“ — помисли той, а после трябваше да се пребори с противника си, за да успокои отново ума си, след нарушаването на концентрацията му, който бе позволил на другия Ездач да пробие защитите му.
Силата, идваща от Аря и другите елфи, намаля наполовина и дори Сапфира започна да трепери от изтощение. Точно когато младежът бе сигурен, че брат му ще го надвие, другият Ездач нададе измъчен вик и сякаш огромна тежест падна от плещите на Ерагон, защото отпорът изчезна. Муртаг изглеждаше удивен от успеха му.
— А сега какво? — попита той Аря и Сапфира. — Да ги вземем ли за заложници? Можем ли?
— Сега — отговори Сапфира — трябва да летя.
Тя пусна Торн и се понесе настрана от него, махайки измъчено с крилете си, докато се бореше да ги задържи във въздуха. Ерагон погледна над рамото й и мерна коне и изсушена от слънцето трева, носещи се към тях; после сякаш някакъв гигант го удари изотдолу и му причерня.
Следващото, което Ерагон видя, бе ивица от люспите по врата на Сапфира, намиращи се на сантиметър-два пред носа му. Те блестяха като кобалтовосин лед. Той смътно осъзна, че някой се пресяга към ума му от огромно разстояние, излъчвайки призив за огромна спешност. Докато идваше на себе си, разпозна в докосването Аря.
— Прекрати магията, Ерагон! Ще ни убие всички, ако не го направиш! Спри я, Муртаг е твърде далече! Събуди се, Ерагон, или до един сме мъртви.
Той подскочи на седлото и почти не обърна внимание, че Сапфира е коленичила насред кръг от конниците на крал Орин. Аря не се виждаше никъде. Сега, когато отново беше в съзнание, усети как магията, насочена към Муртаг, все още източва силата му, при това все по-големи количества. Ако не бе помощта на Сапфира, Аря и другите елфи, вече щеше да е мъртъв.
Той освободи потока на магията, а после затърси Торн и брат си на земята.
— Там — каза Сапфира и посочи с муцуна.
Ниско в североизточното небе Ерагон видя блестящата фигура на Торн, който летеше към река Джийт и армията на Галбаторикс, лагеруваща на няколко километра в тази посока.
— Как?
— Муртаг отново го излекува и Торн имаше късмет да падне върху склона на един хълм. Затича се по него, а после излетя, преди да си се свестил напълно.
Откъм отдалечаващия се дракон над земята се разнесе усиленият глас на Муртаг:
— Не си мислете, че сте спечелили със Сапфира, Ерагон. Ще се срещнем отново, обещавам ви, и двамата с Торн ще ви надвием тогава, защото ще сме дори по-силни от сега!
Ерагон стисна щита и ятагана си толкова силно, че под ноктите му изби кръв.
— Мислиш ли, че можеш да го догониш?
— Мога, но елфите няма да са в състояние да ти помогнат от толкова далече и се съмнявам, че ще го надвиеш без тяхна помощ.