На Сапфира й хрумна същото, което и на младия Ездач. Тя събра криле под себе си и скочи над конниците, стряскайки конете, които се втурнаха във всички посоки, след което се насочи към покритото с трупове поле и гласа на Орин, разблъсквайки по пътя си мъже и ургали, сякаш бяха стръкове трева. Останалите елфи побързаха да я догонят с мечове и лъкове в ръка.
Сапфира откри краля, яхнал своя жребец начело на група воини, застанали плътно един до друг, да гледа към един самотен мъж на четиридесет крачки оттам. Орин бе зачервен, очите му гледаха диво, а бронята му бе оцапана с мръсотия от битката. Някой го бе ранил в лявата ръка и от дясното му бедро се подаваше върхът на копие. Когато забеляза приближаването на Сапфира, на лицето му се изписа внезапно облекчение.
— О, добре, добре, вие сте тук — промърмори той, когато драконът застана на една линия с коня му. — Имахме нужда от теб, Сапфира, и от Ерагон. — Един от стрелците пристъпи крачка напред. Орин размаха меча си към него и изрева: — Назад! Ще взема главата на всеки, който мръдне от мястото си, кълна се в короната на Ангвард!
После кралят продължи да гледа ядно самотния мъж срещу тях.
Ерагон проследи погледа му. Мъжът беше войник със среден ръст, лилав родилен белег на шията и кестенява коса, сплескана от шлема, който носеше. Щитът му бе целият нацепен. Мечът му бе изкривен, нащърбен и с отчупен връх. Панталоните му бяха оплескани с речна кал. От разрез в ризницата му капеше кръв. Стрела с бели лебедови пера бе пронизала стъпалото на десния му крак и го беше приковала към земята. Три четвърти от нея бяха потънали в пръстта. От гърлото на мъжа излизаше ужасяващ клокочещ смях. Той се извисяваше и стихваше като пиянска песен, сменяйки тоналността си, сякаш войникът всеки миг щеше да се разпищи ужасено.
— Какво си ти? — извика Орин. Когато войникът не отвърна, кралят изруга и добави: — Отговори ми или ще пусна заклинателите си срещу теб. Човек ли си или звяр, или някакъв прокълнат демон? От коя гнусна яма те изрови заедно с братята ти Галбаторикс? Роднина ли си на Ра’зак?
При последния въпрос Ерагон подскочи на седлото като убоден с игла и наостри сетивата си. Смехът спря за момент.
— Човек. Аз съм човек.
— Не приличаш на никой човек, когото познавам.
— Исках да осигуря бъдещето на семейството си. Толкова ли ти е чуждо това, сурданецо?
— Не ми отговаряй с гатанки, змийско изчадие! Кажи ми как стана такъв, какъвто си, и говори честно, ако не искаш да излея разтопено олово в гърлото ти и да проверя дали ще те заболи.
Ненормалният кикот се усили, а после войникът каза:
— Не можеш да ме нараниш, сурданецо. Никой не може. Самият крал ни направи неуязвими за болка. В замяна семействата ни ще живеят в охолство до края на живота си. Можете да се криете от нас, но ние никога няма да спрем да ви преследваме, дори когато обикновените хора биха паднали мъртви от умора. Можете да се биете с нас, но ние ще продължим да ви убиваме, докато имаме ръце. Не можете да се предадете, защото не взимаме пленници. Не можете да сторите нищо друго, освен да умрете и да върнете мира на тази земя.
Със страховита гримаса войникът хвана с осакатената си лява ръка стрелата и със звук на разкъсваща се плът я издърпа от стъпалото си. Парчета кърваво месо останаха закачени за стрелата. Войникът я размаха към тях, а после я метна към един от стрелците и го рани в ръката. Смехът му се усили още повече и той скочи напред, влачейки ранения си крак зад себе си. Вдигна меч, сякаш възнамеряваше да атакува.
— Застреляйте го! — извика Орин.
Тетивите иззвънтяха като зле настроени лютни, двадесетина стрели полетяха към войника и миг по-късно го поразиха в гърдите. Две от тях отскочиха от бронята му, но останалите пробиха гръдния му кош. Смехът му намаля и се превърна в хриплив кикот, когато кръвта проникна в дробовете му, ала той продължи да се движи напред, изцапвайки тревата под себе си в алено. Стрелците стреляха отново и от раменете и ръцете на войника щръкнаха стрели, ала той не спря. Тетивите бръмнаха за трети път. Мъжът се препъна и падна, когато стрела разцепи капачката на лявото му коляно, другите пронизаха бедрата му, а една изцяло премина през врата му, пробивайки дупка в родилния белег, и изсвистя над полето сред пръски кръв. Но войникът все така отказваше да умре. Започна да лази, като се придърпваше напред с ръце, ухилен и кикотещ се, сякаш целият свят бе една отвратителна шега, която само той можеше да оцени.
Докато гледаше, по гръбнака на Ерагон полази хладна тръпка.
Орин изруга гневно и Ездача усети нотка на истерия в гласа му. Кралят скочи от коня си, хвърли меча и щита си в калта и посочи най-близкия ургал.