— Дай ми брадвата си.
Стреснат, сивокожият воин се поколеба, а после му подаде оръжието си.
Орин докуцука до войника, вдигна с две ръце тежката брадва и с един удар отряза главата на мъжа. Кикотът секна.
Очите на войника се облещиха, устата му се движи още няколко секунди, а после застина.
Орин сграбчи главата за косата и я вдигна, така че всички да я видят.
— Те могат да бъдат убити — обяви той. — Веднага кажете на всички, че единственият сигурен начин да спрем тези изчадия е с обезглавяване. Или това, или им разбийте черепите с боздуган, или ги стреляйте в очите от разстояние… Грейтуут, къде си? — Един набит конник на средна възраст пришпори жребеца си напред. Кралят му метна главата и той я улови. — Качи това на някой стълб до северната порта. Набий всички глави там. Нека служат за послание на Галбаторикс, че не се боим от подмолните му номерца и ще го надвием въпреки тях.
Орин отиде до коня си, върна брадвата на ургала и вдигна собствените си оръжия от земята.
Няколко крачки по-назад Ерагон забеляза Нар Гарцвог, застанал насред група Кул. Ездача каза няколко думи на Сапфира и тя се приближи към ургалите. След като си кимнаха, Ерагон попита Гарцвог:
— Всички войници ли бяха като онзи? — Той посочи надупчения от стрели труп.
— До един не чувстваха болка. Ти ги удряш и мислиш, че са мъртви, обръщаш им гръб и те те изкормват. — Гарцвог се намръщи. — Изгубих много овни днес. Били сме се с армии от човеци, Огнен меч, но никога преди с такива смеещи се трупове. Това не е естествено. Кара ни да мислим, че са обладани от безроги духове, че може би самите богове са се обърнали срещу нас.
— Глупости! — сгълча го Ерагон. — Това е само магия на Галбаторикс и ние скоро ще имаме средство да се защитим от нея.
Въпреки привидната му увереност, перспективата да се бие с врагове, които не изпитват болка, го тревожеше също толкова, колкото и ургалите. Нещо повече, от казаното от Гарцвог предположи, че когато всички научат за войниците, на Насуада ще й бъде по-трудно да задържи бойния дух на Варден.
Докато бунтовниците и ургалите започнаха да събират падналите си другари, да свалят полезна екипировка от мъртвите и да обезглавяват войниците на Галбаторикс, за да хвърлят надупчените им и насечени тела на кладите, Ерагон, Сапфира и крал Орин се върнаха в лагера, следвани от Аря и другите елфи.
По пътя Ерагон предложи да излекува крака на Орин, ала той отказа.
— Имам собствени лечители, Сенкоубиецо.
Насуада и Йормундур ги чакаха при северната порта. Водачката на Варден веднага се насочи към Орин.
— Какво се обърка?
Ерагон затвори очи, докато кралят обясняваше как първоначално атаката срещу войниците изглеждала успешна. Конниците били помели редиците им, нанасяйки наляво и надясно смъртоносни удари, както си мислели. Били понесли само една загуба по време на тази атака. Когато обаче се изправили пред оцелелите войници, мнозина от повалените се надигнали и се върнали в боя. Орин потрепери.
— Тогава куражът ни напусна. Щеше да се случи с всекиго. Не знаехме дали войниците са неуязвими, дали изобщо са хора. Когато видиш враг, който напредва срещу теб с кост, подаваща се от прасеца, копие в корема и половината му лице липсва, а той ти се смее, е голяма рядкост да удържиш позицията си. Воините ми се паникьосаха. Развалиха формацията. Пълно объркване. Клане. Когато ни достигнаха ургалите и твоите воини, Насуада, и те бяха въвлечени в тази лудост. — Той поклати глава. — Никога не съм виждал подобно нещо, дори и в Пламтящите равнини.
Лицето на водачката на Варден пребледня, въпреки тъмната й кожа. Тя погледна Ерагон, а после Аря.
— Как Галбаторикс би могъл да постигне подобно нещо?
Отговорът дойде от елфката:
— Като блокира по-голямата част от чувствителността на човека към болката. Оставя им достатъчно сетива, за да знаят къде са и какво правят, но не толкова, че болката да ги извади от строя. Магията би изисквала съвсем малко енергия.
Насуада облиза устни и отново се обърна към Орин.
— Знаеш ли колко души загубихме?
Кралят потрепери. Преви се и притисна ръка към крака си, а после изръмжа през стиснати зъби:
— Триста войници срещу… Колко изпрати ти?
— Двеста мечоносци. Сто копиеносци. Петдесет стрелци.
— Всички те, ургалите, плюс моята конница. Да речем около хиляда души. Срещу триста пешаци в открито поле. Убихме ги до един. Но това ни струва много… — Орин поклати глава. — Няма да знаем със сигурност, докато не преброим умрелите, но ми се струва, че три четвърти от мечоносците ти са мъртви. Повечето от копиеносците. Някои от стрелците. От моята конница останаха малцина: петдесет-седемдесет човека. Много от тях ми бяха приятели. Може би сто или сто и петдесет мъртви ургали. Като цяло? Пет или шестстотин за погребване, а повечето от оцелелите са ранени. Не зная… Не зная… Не…