— За какво мислиш?
— Че живеем в странен свят и ще съм късметлия, ако някога разбера повече от една малка частица от него.
После й повтори разговора си с мъжа и тя го намери за също толкова интересен, колкото и той.
— Трябва да кажеш на Аря за това. Може да знае какво са тези „други“.
Разделиха се при нейната шатра. Насуада влезе вътре, за да приключи с четенето на един доклад, а Ерагон и Сапфира продължиха към палатката на Ездача. Там драконката се сви на земята и се приготви да спи, а младежът седна до нея и се загледа в звездите, докато пред очите му маршируваше парад от ранени войници.
Онова, което мнозина сред тях му бяха казали, не спираше да ехти в ума му:
— Бихме се за теб, Сенкоубиецо.
Шепот в нощта
Роран отвори очи и се загледа в увисналия брезент над главата си.
Мътна сивкава светлина изпълваше палатката и изсмукваше цвета от всичко, с което превръщаше предметите вътре в бледи сенки на дневния им облик. Той потрепери. Одеялото се свлече до кръста му, разкривайки гърдите му за студения нощен въздух. Докато го придърпваше обратно, забеляза, че Катрина вече не е до него.
Видя я да седи при входа на палатката, загледана в небето. Беше се наметнала с пелерината си. Косата й се спускаше до кръста като тъмен и буен водопад.
В гърлото на Роран заседна бучка, докато я гледаше.
Той грабна одеялото със себе си и седна до нея. Обгърна с ръка раменете й и тя се облегна на него. Главата и вратът й бяха топли върху гърдите му. Целуна я по челото. В продължение на дълго време гледаха заедно блестящите звезди и Роран слушаше равномерното й дишане — единственият звук, ако се изключи собственото му сърце, в този спящ свят.
После Катрина прошепна:
— Съзвездията са различни тук. Забеляза ли?
— Аха. — Той премести ръката си на кръста й и усети леката издутина на растящия й корем. — Какво те събуди?
Тя потрепери.
— Замислих се.
— О.
В очите й проблесна звездна светлина, когато младата жена се изви в ръцете му и го погледна.
— Мислех си за теб и за нас… и за бъдещето ни заедно.
— Тежки мисли за толкова късен час през нощта.
— Сега, когато сме женени, как смяташ да се грижиш за мен и детето ни?
— Това ли те тревожи? — Той се усмихна. — Няма да умрете от глад; имаме достатъчно злато. Освен това Варден винаги ще се грижат братовчедите на Ерагон да имат храна и убежище. Дори и ако нещо се случи с мен, те ще продължат да се грижат за теб и бебето.
— Да, но какво планираш да правиш?
Объркан, той се загледа в лицето й, за да открие източника на тревогата й.
— Ще помогна на Ерагон да приключи тази война, за да можем да се върнем в долината Паланкар и да живеем там без страх, че войниците на Галбаторикс ще ни завлекат в Уру’баен. Какво друго да правя?
— Значи ще се биеш редом с Варден?
— Знаеш, че ще се бия.
— Както щеше да се биеш днес, ако Насуада те беше пуснала?
— Да.
— Ами бебето ни? Една армия на поход не е място за отглеждане на дете.
— Не можем да избягаме и да се скрием от Империята, Катрина. Ако Варден не спечелят, Галбаторикс ще ни намери и убие или ще намери и убие децата ни, или пък техните деца. А аз не мисля, че Варден ще постигнат победата си, освен ако не даваме всичко от себе си да им помогнем.
Тя постави пръст на устните му.
— Ти си единствената ми любов. Никой друг няма да спечели сърцето ми. Ще направя всичко, което мога, за да облекча живота ти. Ще ти готвя, ще ти кърпя дрехите и ще чистя бронята ти… Но родя ли, ще напусна тази армия.
— Да напуснеш! — Той изстина. — Това е лудост! Къде ще отидеш?
— Може би в Даут. Спомни си, че лейди Аларис ни предложи убежище и някои от Карвахол още са там. Няма да бъда сама.
— Ако си мислиш, че ще позволя да бродиш с новороденото ни дете сама из Алагезия, значи…
— Няма нужда да викаш.
— Аз не…
— Напротив, викаш. — Тя стисна дланта му и я притисна към сърцето си. — Тук не е безопасно. Ако бяхме само двамата, щях да приема опасността, но не и когато бебето ни е изложено на риск. Обичам те Роран, обичам те толкова много, но детето ни трябва да бъде преди всичко, което бихме могли да искаме за себе си. Иначе не заслужаваме да се наричаме родители. — В очите й проблеснаха сълзи и той усети как неговите собствени се навлажниха. — В крайна сметка именно ти ме убеди да изоставя Карвахол и да се скрия в Гръбнака, когато войниците ни нападнаха. Това не е по-различно.
Звездите заплуваха пред Роран, когато зрението му се замъгли.
— По-скоро ще изгубя ръка, отколкото отново да се разделя с теб.
Тогава Катрина се разплака и тихите хлипове разтърсиха тялото й.