Дишането му се успокои и той погледна драконката, която седеше сред останките на жертвата си и дъвчеше черепа на кравата. Усмихна й се и й прати благодарност за помощта.
— Сега можем да тръгваме — каза Ерагон.
Тя преглътна и отвърна:
— Вземи и моята сила. Може да ти потрябва.
— Не.
— Това не е спор, който можеш да спечелиш. Настоявам.
— А аз настоявам за обратното. Няма да те оставя отслабена и неспособна да се биеш. Ами ако Муртаг или Торн атакуват вечерта? И двамата имаме нужда да сме готови за битка във всеки миг. Ти ще си в много по-голяма опасност от мен, защото Галбаторикс и цялата Империя ще си мислят, че съм с теб.
— Да, но ти ще си сам с един Кул насред пустошта.
— Свикнал съм с нея не по-зле от теб. Това, да съм далеч от цивилизацията, не ме плаши. Що се отнася до онзи Кул — е, не зная дали мога да го надвия в борба, но защитите ми ще ме пазят от предателство… Имам достатъчно енергия, Сапфира. Не бива да ми даваш повече.
Тя го изгледа, обмисляйки думите му, а после вдигна лапа и започна да ближе кръвта от нея.
— Добре. Ще се пазя… за себе си? — Ъгълчетата на устата й сякаш се повдигнаха в усмивка. Тя снижи лапа и продължи: — Ще бъдеш ли така любезен да обърнеш тази бъчва за мен?
Ерагон се изправи със сумтене и изпълни молбата й. Сапфира протегна един нокът и проби две дупки в горния край на бъчвата, което отприщи сладката миризма на медовина от ябълков мед. Сапфира изпъна врат, така че главата й да е директно над бъчвата, а после я стисна с масивните си челюсти, вдигна я към небето и изля съдържанието й в гърлото си. Накрая пусна празната бъчва на земята и тя се строши, а един от железните й обръчи се затъркаля нанякъде. Драконката сбърчи горната си устна и разтърси глава, а после изхълца и кихна толкова силно, че носът й се удари в земята и от двете й ноздри бликнаха струи пламък.
Ерагон извика изненадано и отскочи настрани, докато тупаше димящия подгъв на туниката си. Дясната страна на лицето му беше почервеняла от горещината на огъня.
— Сапфира, бъди по-внимателна! — възкликна младежът.
— Опа. — Тя сведе глава и потърка оцапаната си с прах муцуна в единия си крак, за да почеше ноздрите. — Медовината гъделичка.
— Сериозно, досега трябваше да си се научила — измърмори той, докато се качваше на гърба й. След като потърка още известно време муцуна в крака си, Сапфира скочи високо в небето и се понесе над лагера на Варден, за да върне Ерагон в палатката му. Той се приплъзна от седлото, а после я изгледа. Известно време не си казаха нищо, оставяйки споделените си чувства да говорят вместо тях.
Драконката примигна и той си помисли, че очите й блестят по-силно от обикновено.
— Това е тест — каза тя. — Ако го преодолеем, ще бъдем по-силни като дракон и Ездач.
— Трябва да сме способни да действаме и поотделно, ако е нужно, иначе винаги ще страдаме от този недостатък.
— Да. — Тя заора земята със свити нокти. — Но това, че го знам, не намалява болката ми. — По цялото й тяло пробяга тръпка и Сапфира размърда криле. — Дано вятърът издуе крилете ти и слънцето винаги да бъде в гърба ти. Пътувай леко и бързо, малки мой.
— Доскоро — каза Ерагон.
Той усети, че ако остане с нея още дори миг, никога няма да тръгне, затова се обърна и без да поглежда назад, се гмурна в тъмната вътрешност на палатката си. Младежът прекъсна изцяло връзката помежду им, която бе станала неделима част от него като собствената му кожа. И без това скоро щяха да бъдат твърде далече един от друг, за да усещат умовете си, така че Ездача нямаше желание да удължава агонията на раздялата им. Остана неподвижен за момент, стиснал дръжката на ятагана си, и се олюля като замаян. Глухата болка на самотата вече го бе изпълнила и той се чувстваше малък и изолиран, без успокояващото присъствие на съзнанието на Сапфира. „Правил съм го преди, мога да го сторя отново“ — помисли си младежът и се застави да изправи рамене и да вирне брадичка.
Извади изпод леглото раницата си, която бе направил по време на пътуването от Хелгринд. В нея напъха увития в плат дървен цилиндър, съдържащ свитъка с поемата, която бе написал за Агаети Бльодрен и която Оромис беше преписал за него с най-голямото калиграфско майсторство, на което бе способен. Прибави манерката с омагьосан фаелнирв и малката кутийка с налгаск, които също бяха дарове от Оромис, както и дебелата книга Домиа абр Вирда, която пък му беше подарил Джеод. Сложи и точилото, и каиша, а след известно колебание — и бронята си, защото, както разсъди: „Ако се окаже, че ми е нужна, радостта ми, че съм я взел, ще е по-голяма от неудобството да я мъкна по целия път до Фардън Дур“. Или поне така се надяваше. Книгата и свитъка взе, тъй като — след толкова много пътувания — бе стигнал до извода, че най-добрият начин да не изгуби нещата, за които наистина го бе грижа, беше да ги носи със себе си, където и да ходи.