Единствените допълнителни дрехи, които реши да вземе, бяха чифт ръкавици, които натъпка в шлема си, и дебелото вълнено наметало, в случай че когато спираха нощем, станеше студено. Всичко останало остави в дисагите на Сапфира. „Ако наистина съм член на Дургримст Ингетум — помисли си той, — те ще ме облекат подобаващо, когато пристигна в Бреган Холд“.
Ездача закопча раницата си, постави лъка и колчана със стрелите отгоре, а после ги завърза за рамката. Понечи да направи същото и с ятагана, но осъзна, че ако се наведе на една страна, мечът може да се изплъзне от ножницата. Затова го завърза за задната част на раницата, намествайки го така, че дръжката да се намира между врата и дясното му рамо, така че все пак да може да го извади, ако се наложи.
Ерагон метна раницата на гърба си, а после премахна бариерата в ума си, усещайки енергията, която се носеше из тялото му и дванадесетте диаманта, скрити в колана на Белот Мъдрия. Той се гмурна в този поток от сила и промълви думите на магия, която бе правил само веднъж досега; заклинанието за изкривяване на слънчевите лъчи около него, което го правеше невидим. Когато приключи с думите, почувства лека слабост в крайниците.
Погледна надолу и изпита световъртеж, когато погледът му премина през мястото, където трябваше да се намират тялото и краката му, а вместо тях видя само следите от ботушите си в пръстта. „А сега трудната част“ — помисли си той.
Ездача отиде до задната стена на палатката си и сряза твърдия плат с ловджийския си нож, за да се промъкне през пролуката. Лъскав като охранен котарак, Бльодгарм го чакаше навън. Той сведе глава в посоката, където знаеше, че се намира Ерагон, и промърмори „Сенкоубиецо“, след което насочи вниманието си към това да поправи дупката. Стори го само с няколко кратки думи на древния език.
Младежът тръгна по пътеката между два реда палатки, използвайки опита си от горския лов, за да вдига възможно най-малко шум. Винаги, когато някой се приближеше, се стрелваше встрани от пътя и стоеше неподвижен, надявайки се да не забележат отпечатъците, които бе оставил в прахта или тревата. Прокле земята, задето беше толкова суха, та ботушите му вдигаха малки облачета прах, независимо колко внимателно стъпваше. За негова изненада това, че е невидим, нарушаваше равновесието му; без възможността да вижда къде са ръцете и краката му, той неспирно объркваше разстоянията й се блъскаше в разни неща, сякаш бе препил с бира.
Въпреки несигурните си крачки, стигна покрайнините на лагера достатъчно бързо и без да събуди каквото и да е подозрение. Спря се зад една бъчва с дъждовна вода, скривайки следите от ботушите си в плътната й сянка, и огледа укрепленията и рововете, обточени с наострени колове, които защитаваха източната страна на Варден. Ако се опитваше да влезе в лагера, дори и невидим, щеше да му е невероятно трудно да не привлече вниманието на някой от множеството стражи, които патрулираха по укрепленията. Но тъй като рововете и стената бяха предвидени да отблъскват нападатели, а не да държат защитниците в капан, преодоляването им в обратна посока бе много по-лесна работа.
Ерагон изчака, докато двамата най-близки стражи му обърнаха гръб, а после се затича напред, махайки възможно най-силно с ръце. Само след секунди бе преодолял стотината крачки, които разделяха бъчвата от наклона на укреплението, и се втурна по него толкова бързо, че имаше чувството, че е камък, хвърлен по водната повърхност. На върха заби крака в земята и с разперени ръце скочи от другата страна. В продължение на три безшумни удара на сърцето му младежът се носеше във въздуха, а после се приземи с разтърсващ костите удар.
Веднага щом възстанови равновесието си, той се притисна към земята и затаи дъх. Един от стражите спря обиколката си, но изглежда не забеляза нищо необичайно и след момент продължи да върви. Ерагон издиша и прошепна:
— Ду делой лунея.
Веднага усети как магията му изтрива отпечатъците от ботуши по склона на укреплението.
Все така невидим, той се изправи и се отдалечи тичешком от лагера, внимавайки да стъпва само върху туфи трева, за да не вдига твърде много прах. Колкото повече се отдалечаваше от стражите, толкова по-бързо тичаше, докато накрая се носеше по земята по-бързо от галопиращ кон.