След около час Ерагон се спусна с лека стъпка по склона на тясна клисура, издълбана от вятъра и дъжда. На дъното течеше малък поток, край който растяха тръстики и папур. Ездача продължи по течението, като се придържаше настрана от меката пръст до водата, за да не оставя следи при преминаването си, докато поточето не се разшири до малко езерце. Там, на брега, видя огромното туловище на гол до кръста Кул, седнал на голям камък.
Когато Ерагон си проправи път сред тръстиките, шумоленето им издаде присъствието му на ургала. Създанието обърна масивната си рогата глава към младежа и започна да души въздуха. Това беше Нар Гарцвог, водачът на ургалите, съюзили се с Варден.
— Ти! — възкликна Ездача и отново стана видим.
— Привет, Огнен меч — изръмжа Гарцвог. После се изправи в целия си ръст от почти три метра, а мускулите под сивата му кожа играеха под светлината на обедното слънце.
— Привет, Нар Гарцвог — отвърна Ездача. После попита, объркан: — Ами твоите овни? Кой ще ги води, ако ти дойдеш с мен?
— Моят кръвен брат, Скгахгреж, ще води. Той не е Кул, но има дълги рога и дебел врат. Добър вожд е.
— Разбирам… Но защо ти пожела да дойдеш?
Ургалът вдигна квадратната си брадичка, оголвайки шия.
— Ти си Огнения меч. Не бива да умираш или ургралгра — ургалите, както сте ни нарекли — няма да получат отмъщението си срещу Галбаторикс, а расата ни ще умре от неговата ръка. Затова аз ще тичам с теб. От нашите бойци няма по-добър от мен. Побеждавал съм четиридесет и двама овни в единоборство.
Ерагон кимна, доволен от развоя на събитията. От всички ургали имаше най-голямо доверие на Гарцвог, защото бе проучил съзнанието на могъщия Кул преди битката в Пламтящите равнини и бе открил, че по стандартите на расата си той е честен и стабилен. „Докато не реши, че честта изисква от него да ме предизвика на дуел, не би трябвало да имаме повод за конфликт“.
— Много добре, Нар Гарцвог — каза той и пристегна каиша на раницата около кръста си. — Нека двамата тичаме заедно, както не е било никога досега в писаната история.
Гарцвог се засмя басово.
— Да тичаме, Огнен меч.
Заедно те се насочиха на изток и поеха към планините Беор — Ерагон тичаше леко и бързо, а ургалът скачаше до него, правейки една крачка за всеки две на Ездача, докато земята трепереше под тежестта му. Над тях натежали буреносни облаци се струпваха на хоризонта, възвестявайки гръмотевична буря, а кръжащите ястреби надаваха самотни викове, докато ловуваха плячката си.
През хълмове и планини
Ерагон и Нар Гарцвог тичаха през останалата част от деня, цялата нощ и целия следващ ден, спирайки само за да пият вода и да се облекчат.
В края на втория ден Гарцвог каза:
— Огнен меч, имам нужда от храна и сън.
Ездача се облегна, задъхан, на един дънер и кимна. Той не бе искал да го каже първи, но беше също толкова гладен и изтощен, колкото и ургалът. Скоро след като напуснаха Варден, младежът откри, че макар и да бе по-бърз от Гарцвог на разстояние до пет мили, отвъд този предел издръжливостта на могъщия Кул бе равна, ако не и по-голяма от неговата.
— Ще ти помогна с лова — каза младежът.
— Това не е нужно. Запали голям огън, а аз ще донеса храна.
— Добре.
Когато ургалът се затича към буковата горичка северно от тях, Ерагон развърза каиша около кръста си и с въздишка на облекчение пусна раницата до дънера.
— Проклета броня — промърмори той. Дори и в Империята не бе тичал толкова дълго с подобен товар. Не си беше представял, че ще се окаже така тежко. Краката го боляха, стъпалата го боляха, гърбът го болеше, а когато се опита да клекне, коленете му отказаха да се свият.
Опитвайки се да игнорира болките, младежът започна да събира трева и сухи клони за огъня, които струпа върху участък камениста почва.
Двамата с Гарцвог се намираха малко на изток от най-южния край на езерото Тюдостен. Земята бе влажна и тучна, с поляни, където тревата бе избуяла почти два метра, сред които бродеха стада от елени, газели и диви биволи с извити назад рога. Ерагон знаеше, че плодородието на тази местност се дължи на планините Беор, които създаваха големите облачни маси, носещи се на много километри над равнините отвъд, които донасяха със себе си дъжд към места, които иначе щяха да са сухи като пустинята Хадарак.
Въпреки че двамата вече бяха преодолели огромно разстояние, Ездача бе разочарован от напредъка им. По пътя между река Джийт и езерото Тюдостен бяха изгубили няколко часа в криене и отклонения, за да не бъдат видени. Сега, когато езерото се намираше зад тях, той се надяваше да ускорят крачка. „Насуада не предвиди това забавяне, нали? О, не. Тя си мислеше, че ще тичам по права линия до Фардън Дур. Ха!“ Ерагон изрита един изпречил му се клон и продължи да събира дърва, като не спираше да си мърмори.