Когато Нарцвог се върна час по-късно, младежът бе разпалил голям огън и седеше пред него, загледан в пламъците и борещ се с подтика да се плъзне в будните сънища, които съставляваха почивката му. Вратът му изпука, когато вдигна глава.
Ургалът се приближи към него, стиснал трупа на охранена сърна под лявата си мишница. Той я вдигна, сякаш не тежеше повече от чувал с дрипи, и заклещи главата й между два клона на едно дърво, издигащо се на двадесетина крачки от огъня. После извади нож и започна да дере и корми трупа.
Ерагон се изправи — имаше чувството, че ставите му са се вкаменили — и закуцука към Гарцвог.
— Как я уби? — попита той.
— С прашката си — изтътна ургалът.
— На шиш ли смяташ да я изпечеш? Или вие ядете месото сурово?
Гарцвог обърна глава към него и го изгледа под извивката на левия си рог — в дълбоко разположеното му жълто око проблесна някакво неразбираемо чувство.
— Ургалите не са зверове, Огнен меч.
— Не съм казвал, че сте.
Воинът изсумтя и се върна към работата си.
— Ще отнеме твърде много време да се изпече на шиш — каза Ерагон.
— Мислех за супа, а остатъкът може да изпечем на някой камък.
— Супа? Как? Нямаме гърне.
Гарцвог се пресегна, избърса ръката си в земята и извади от кесия на колана си нещо сгънато и квадратно, което хвърли към Ездача.
Ерагон се опита да го хване, но бе толкова изморен, че пропусна и предметът падна на земята. Приличаше на изключително голямо парче пергамент. Когато го вдигна, квадратът се разтвори и той видя, че е във формата на торба, може би петдесет сантиметра широка и деветдесет сантиметра дълбока. Ръбът бе подсилен с дебела ивица кожа, върху която бяха пришити метални пръстени. Младежът обърна няколко пъти съда, удивен от мекотата му и факта, че няма шевове.
— Какво е това? — попита той.
— Стомахът на пещерна мечка, която убих, когато получих рогата си. Ако го увесиш на рамка или го сложиш в дупка, а после го напълниш с вода и пуснеш горещи камъни вътре, те ще нагорещят водата и яхнията ще стане вкусна.
— А няма ли камъните да прогорят стомаха?
— Още не са го направили.
— Омагьосан ли е?
— Няма магия. Здрав стомах.
Дъхът на Гарцвог изсвистя, когато той сграбчи бутовете на сърната от двете страни и с едно движение строши таза на две. Гръдната кост пък сряза с ножа си.
— Трябва да е била голяма мечка — отбеляза Ерагон.
Гарцвог издаде някакъв цъкащ звук.
— По-голяма беше от мен, Сенкоубиецо.
— И нея ли уби с прашката си?
— Не, удуших я със собствените си ръце. Когато си достигнал възрастта за възмъжаване и трябва да докажеш смелостта си, не са позволени оръжия. — Ургалът замълча за момент, забил ножа си до дръжката в трупа на сърната. — Повечето не се опитват да убият пещерна мечка. Повечето ловуват вълци или планински кози. Затова аз станах вожд, а повечето — не.
Ездача го остави да подготвя месото и се върна до огъня. Там изкопа дупка, която оформи около мечия стомах, а после пъхна пръчки в металните пръстени, за да го задържи на място. Събра една дузина камъни с размера на ябълки от полето наоколо и ги хвърли в средата на огъня. Докато чакаше да се нагорещят, използва магия, за да напълни две трети от стомаха с вода, а после изработи чифт клещи от парче кожа и млада върба.
Когато камъните почервеняха като череши, младежът извика:
— Готови са!
— Слагай ги вътре — отвърна Гарцвог.
Ерагон използва клещите, за да извади най-близкия камък от огъня, и го пусна в импровизираната тенджера. Облак пара се вдигна от повърхността на водата, когато камъкът я докосна. Той пусна още два в мечия стомах и водата закипя.
Ургалът се надвеси над дупката и изсипа две шепи месо във водата, а после добави към супата няколко големи щипки сол от кесията на колана си, а също и малко розмарин, мащерка и други диви билки, които бе открил по време на лова. След това постави плоска каменна плоча от едната страна на огъня. Когато и тя се нагорещи, започна да пече на нея ивици месо.
Докато храната се готвеше, Ездача и Гарцвог си издялкаха лъжици от дънера, до който младежът бе пуснал раницата си.
Тъй като бе гладен, времето му се стори по-дълго, но минаха едва няколко минути, докато яденето стане готово, и двамата ядоха като прегладнели вълци. Ерагон погълна двойно повече, отколкото смяташе, че е ял някога в живота си, а онова, което той не изяде, потъна в корема на ургала, който се хранеше като за шестима големи мъже.