— Мога да ти разкажа много — избоботи Гарцвог. Големите му очи бяха замислени, докато човъркаше из устата си със самоделната клечка за зъби. — Взимаме дънери и издялваме на тях лицата на животните в планината, а после ги поставяме изправени до домовете си, за да плашат духовете на пустошта. Понякога стълбовете са почти като живи. Когато влезеш в някое от селата ни, можеш да усетиш очите на издяланите животни върху себе си… — Костта застина в пръстите на ургала, а после поднови движението си. — До входа на всяка колиба окачваме намна. Това е ивица плат, широка колкото дланта ми. Намна са ярко оцветени и картините върху тях изобразяват историята на семейството, което живее в колибата. Само на най-старите и опитни тъкачи се позволява да дотъкават намна или да я поправят, когато се повреди… — Костта изчезна в юмрука на Гарцвог. — През зимните месеци онези, които имат съпруги, работят с тях над килима на дома. Създаването му отнема поне пет години, така че докато го завършиш, знаеш дали си направил добър избор на брачна партньорка.
— Никога не съм виждал селата ви — каза Ерагон. — Сигурно са много добре скрити.
— Добре скрити и добре защитени. Малцина виждат домовете ни и оживяват, за да разкажат за това.
Ездача впери очи в едрия Кул и с лека острота в гласа попита:
— Как точно научи този език, Гарцвог? Имало ли е човеци сред вас? Държали ли сте някой от нас като роб?
Ургалът отвърна на погледа му, без да мигне.
— Ние не държим роби, Огнен меч. Аз изтръгнах знанието от умовете на онези, с които се бих, а после го споделих с другите от племето си.
— Убил си много хора, нали?
— А ти си убил много ургралгра, Огнен меч. Затова трябва да бъдем съюзници или расата ми няма да оцелее.
Ерагон скръсти ръце.
— Когато двамата с Бром преследвахме Ра’зак, преминахме край Язуак, село до река Нинор. Открихме всички хора избити, а телата им бяха струпани в центъра на селото. На върха на купчината имаше забито копие с нанизано на него бебе. Никога през живота си не съм виждал по-ужасно нещо. И ги бяха убили ургали.
— Преди да получа рогата си, баща ми ме заведе да посетим едно от селата ни в западните покрайнини на Гръбнака — отвърна Гарцвог. — Открихме всички жители измъчвани, изгорени и изклани. Хората от Нарда бяха научили за тях и бяха изненадали селото с много войници. Никой от племето ни не бе избягал… Истина е, че обичаме войната повече от други раси, Огнен меч, и това често е било причина за падението ни. Жените ни не биха приели един овен за самец, освен ако не се е доказал в битка и не е убил сам поне трима врагове. А в битката има радост като никоя друга. Но въпреки че обичаме бойните подвизи, това не значи, че не сме наясно със собствените си недостатъци. Ако расата ни не може да се промени, Галбаторикс ще ни избие, след като смаже Варден, или ти и Насуада ще ни избиете, когато отхвърлите този предател със змийски език. Не съм ли прав, Огнен меч?
Ерагон кимна отсечено.
— Да.
— Значи няма смисъл да мислим за отминали злини. Ако не можем да обърнем гръб на всичко, което расите ни са си причинили една на друга, между хората и ургралгра никога няма да има мир.
— Как обаче трябва да се отнесем към вас, ако надвием Галбаторикс и Насуада ви даде земята, която поискахте, за да може след двадесет години децата ви да започнат да избиват и плячкосват, за да си спечелят самки? Ако познаваш собствената си история, Гарцвог, значи знаеш, че винаги се е случвало така, когато ургалите са подписвали договори за мир.
Гарцвог въздъхна тежко и каза:
— Нека се надяваме тогава отвъд морето все още да има ургралгра и те да са по-мъдри от нас, защото ние няма да бъдем вече на тази земя.
Тази нощ никой от двамата не проговори повече. Ургалът се сви на една страна и заспа, положил масивната си глава на земята, а Ерагон се уви в наметалото си и седна, облегнат на дънера, загледан в примигващите звезди, докато се унасяше в сънищата си.
До края на следващия ден вече виждаха планините Беор. В началото те бяха едва видим призрачен силует на хоризонта — ъгловати бели и пурпурни плоскости, — ала с наближаването на вечерта далечната планинска верига доби плътност и Ерагон вече различаваше тъмната ивица дървета в подножието, а над тях — дори по-широката ивица блестящ сняг и лед, докато още по-нагоре се издигаха самите върхове — сиви, голи канари, толкова високи, че никакви растения не растяха върху тях и снегът не ги валеше. Също както първия път, когато ги видя, чудовищният размер на планините Беор го удиви. Всичките му инстинкти настояваха, че нещо толкова мащабно просто не може да съществува, ала той знаеше, че очите не го лъжат. Върховете бяха високи средно по шестнадесет хиляди метра, а немалко от тях се издигаха дори по-нагоре.