Ездача и Гарцвог не спряха тази нощ, а продължиха да тичат през часовете на мрака и през следващия ден. Когато настъпи другата сутрин, небето изсветля, но заради планините Беор трябваше да изчакат до обяд, преди слънцето да се покаже между два върха и лъчите на светлината да окъпят земята, все още хваната в прегръдката на необичайния сумрак. Тогава Ездача спря за малко на брега на едно поточе и се наслаждава мълчаливо на гледката в продължение на няколко минути.
Докато се движеха край могъщата планинска верига, пътешествието им започна неприятно много да напомня на Ерагон за бягството му от Гил’еад към Фардън Дур с Муртаг, Сапфира и Аря. Дори му се стори, че разпозна мястото, където бяха лагерували след прекосяването на пустинята Хадарак.
Дългите дни и още по-дългите нощи се точеха едновременно ужасяващо бавно и изненадващо бързо, защото всеки час приличаше на предходния, което караше Ездача да се чувства така, сякаш не само начинанието им никога няма да приключи, но и голяма част от него изобщо не се е случила.
Когато двамата с Гарцвог пристигнаха при входа на огромния разлом, който пронизваше планината в разстояние на много километри от север на юг, те завиха надясно и поеха между студените и безпристрастни върхове. Щом достигнаха река Беъртуут, която се спускаше от тясната долина, водеща към Фардън Дур, те прегазиха ледената вода и продължиха на юг.
Тази нощ, преди да потеглят на изток във вътрешността на планините, Ерагон и ургалът лагеруваха край малко езерце, за да си починат. Гарцвог уби елен с прашката си и двамата се нахраниха добре.
Когато гладът му бе утолен, Ездача се наведе, за да закърпи дупка отстрани на ботуша си. Изведнъж чу зловещ вой, от който пулсът му се ускори. Огледа тъмния пейзаж наоколо и с тревога видя силуета на голям звяр да подскача около покрития с камъни бряг на езерцето.
— Гарцвог — каза той тихо и посегна към раницата си, за да извади ятагана.
Ургалът взе от земята голям колкото юмрук камък и го постави в кожената лента на прашката си, а после се изправи в цял ръст, отвори паст и изрева в нощта. Наоколо проехтя ехото на гордото му предизвикателство.
Звярът спря, а после продължи по-бавно, душейки земята тук и там. Когато навлезе в осветения от огъня участък, дъхът на Ерагон секна. Пред тях стоеше голям като кон вълк със сива козина, зъби като саби и пламтящи жълти очи, които следяха всяко тяхно движение. Лапите на животното бяха широки като малки щитове.
„Шрг!“ — помисли Ерагон.
Докато гигантският вълк обикаляше лагера им, движейки се почти безшумно, младежът се замисли за елфите и как те биха се справили с диво животно. После каза на древния език:
— Братко Вълк, не ти мислим злото. Тази нощ глутницата ни почива и не ловува. Добре дошъл си да споделиш храната ни и топлината на бърлогата ни до разсъмване.
Шргът се спря и ушите му се насочиха напред, докато слушаше древния език.
— Огнен меч, какво правиш? — изръмжа Гарцвог.
— Не го нападай, освен ако той не скочи пръв.
Могъщият звяр бавно влезе в лагера им, а връхчето на големия му влажен нос не спираше да потръпва. Вълкът насочи рошавата си глава към огъня с привидно любопитство към извиващите се пламъци, а после отиде до останките от месо и вътрешности, пръснати по земята на мястото, където ургалът бе заклал елена. Животното коленичи и захапа няколко парчета месо, а после стана и без да погледне назад, се гмурна обратно в нощта.
Ерагон се отпусна и прибра ятагана. Гарцвог обаче остана изправен и неподвижен, с устни, готови да изръмжат във всеки миг, заслушан за какъвто и да е нетипичен звук в заобикалящия ги мрак.
Още с пукването на зората двамата напуснаха лагера си и се затичаха на изток, навлизайки в долината, която щеше да ги отведе до връх Тардюр.
Докато минаваха под клоните на гъстата гора, пазеща вътрешността на планинската верига, въздухът стана забележимо по-хладен, а мекият килим от борови иглички заглушаваше стъпките им. Високите тъмни дървета се извисяваха мрачно над тях, сякаш ги наблюдаваха, докато си проправяха път между дебелите дънери и около извитите корени, които се протягаха от влажната земя, понякога на височина две, три, а нерядко дори четири стъпки. Големи черни катерички се стрелкаха сред клоните и кряскаха силно. Гъст слой мъх покриваше падналите дървета. Папрати и други зелени растения с широки листа растяха обилно край гъби във всякакви форми, размери и цветове.