Когато децата не отговориха, той осъзна, че те не разбират и думичка от езика му.
— Аз съм Драконов ездач — каза младежът, говорейки бавно и натъртвайки думите. — Ека Едир ай Шур’тугал… Шур’тугал… Аргетлам.
При тази дума очите на децата светнаха, а устите им се окръглиха от удивление.
— Аргетлам! — възкликнаха те. — Аргетлам!
Затичаха се към него и се хвърлиха отгоре му, прегръщайки с късите си ръчички краката му и дърпайки дрехите му, като през цялото време крещяха весело. Ерагон ги загледа и усети, че на лицето му разцъфва глупава усмивка. Децата сграбчиха ръцете му и той им позволи да го задърпат по пътеката. Въпреки че не ги разбираше, те не спираха да бълват думи на джуджешки език, с които му разказваха кой знае какво, но въпреки всичко на него му бе приятно да слуша речта им.
Когато едно от тях — момиче или поне така му се струваше — вдигна ръце към него, Ерагон го вдигна и го качи на раменете си, а после примижа от болка, когато то сграбчи с юмручета косата му. Детето се засмя високо и сладко, което пак го накара да се усмихне. И с подобна украса и компания, Ездача пое към връх Тардюр, а оттам към Бреган Холд и своя доведен брат Орик.
В името на обичта ми
Роран гледаше съсредоточено кръглия плосък камък, който държеше в двете си шепи. Веждите му се срещнаха по средата в гримаса на безпомощен гняв.
— Стенр риса! — изръмжа той под нос.
Камъкът отказа да помръдне.
— Какво правиш, Стронгхамър? — попита Карн и се отпусна тежко върху дънера, на който седеше и Роран.
Младият мъж прибра камъка в колана си, прие комата хляб и парчето сирене, които другият войник му бе донесъл, и отговори:
— Нищо. Зяпам си пъпа.
Карн кимна.
— Повечето хора са така преди мисия.
Докато ядеше, Роран заоглежда мъжете, сред които се беше озовал. Групата им се състоеше от тридесет човека заедно с него. Всички бяха корави воини. Всеки носеше лък, а повечето имаха и меч, макар и неколцина да предпочитаха копие, боздуган или чук. От тридесетте на него му се струваше, че седем или осем са близо до неговата възраст, а останалите изглеждаха с няколко години по-големи. Най-възрастният сред тях беше капитанът Мартланд Редбиърд — лишеният от власт херцог на Тун, който бе видял достатъчно зими, за да може всеизвестната му брада да се прошари леко.
Когато Роран се озова под командването на Мартланд, той се представи на капитана в палатката му. Херцогът беше нисък мъж с мускулести крайници заради живота, прекаран в езда и въртене на меча. Брадата, дала името му, беше гъста и добре поддържана и стигаше до средата на гърдите. След като огледа Роран от горе до долу, херцогът каза:
— Лейди Насуада ми разказа невероятни неща за теб, момче, а и съм чувал доста от историите, които разказват моите войници — слухове, клюки, мълви и други подобни. Знаеш как е. Не се съмнявам, че си извършил забележителни подвизи. Не е шега работа да надвиеш Ра’зак в собственото им леговище, например. Разбира се, тогава ти е помагал братовчед ти, нали? Хммм… Може и да си свикнал да постигаш своето сред хората от селото ти, но сега си част от Варден, момче. И по-конкретно, част си от моя отряд. Ние не сме семейството ти. Не сме съседите ти. Не сме дори непременно твои приятели. Дългът ни е да следваме заповедите на Насуада и точно това ще правим, независимо какво мислим по въпроса. Докато служиш под мое командване, ще правиш каквото ти кажа, когато ти го кажа и както съм ти го казал, или кълна се в костите на блажената ми майчица — нека почива в мир, — че лично ще нашибам гърба ти до кръв, независимо чий роднина си. Ясно ли е?
— Да, сър!
— Много добре. Ако се държиш подобаващо и покажеш здрав разум, и ако успееш да оцелееш, за един решителен човек има много възможности за бързо издигане сред Варден. Дали ще се справиш или не, обаче, зависи изцяло от това, дали аз ще преценя, че си подходящ да командваш собствен отряд. Но не си мисли дори и за миг, дори за един скапан миг, че можеш да спечелиш доброто ми мнение с ласкателства. Не ме е грижа дали ме харесваш, или ме мразиш. Единствено ме вълнува дали можеш да свършиш нужното в правилния момент.
— Разбирам идеално, сър!
— Аха. Ами може и да разбираш, Стронгхамър. Скоро ще узнаем това. Можеш да си вървиш. Докладвай на Улхарт, дясната ми ръка.
Роран преглътна последните остатъци от хляба си и го прокара с глътка вино от мяха, който носеше. Искаше му се да бяха яли нещо топло тази нощ, но бяха навлезли дълбоко в територията на Империята и вражеските войници можеха да забележат огъня. Той протегна крака с въздишка. Коленете го боляха от ездата на Снежноплам от здрач до зори през последните три дена.