Вторият войник беше по-умен. Той пусна копието си и посегна към меча на колана си, но успя да го извади само наполовина от ножницата, преди Роран да смаже гръдния му кош.
Дотогава третият и четвъртият вече се бяха окопитили. Те се спуснаха към него с извадени мечове и изкривени от омраза лица. Роран направи опит да отстъпи встрани, но раненият му крак поддаде и той се спъна, падайки на едно коляно. По-близкият войник замахна надолу. Роран отби удара с щита си, хвърли се напред и смаза стъпалото на мъжа с чука си. Войникът изруга и падна на земята. Роран стовари оръжието си върху лицето му, преобърна се по гръб, знаейки, че последният враг е точно зад него.
И застина с разперени ръце и крака.
Войникът стоеше над него с насочен надолу меч, чието блестящо острие се намираше на сантиметри от гърлото на Роран. „Значи това е краят“ — помисли си той.
Тогава една дебела ръка стисна гърлото на войника и го дръпна рязко назад. Той нададе задавен вик, когато от средата на гърдите му се показа острие, сподирено от ален фонтан. Мъжът се свлече в безжизнена купчина, а на негово място застана Мартланд Редбиърд. Херцогът дишаше тежко. Брадата и гърдите му бяха изцапани с кръв.
Капитанът заби меч в пръстта, облегна се на дръжката и огледа клането насред триъгълника от каруци. После кимна.
— Мисля, че ставаш.
Роран седеше в задния край на една каруца, стиснал зъби, докато Карн режеше остатъците от ботуша му. Мъчейки се да не обръща внимание на острата болка в крака си, той се загледа към лешоядите, които кръжаха в небето, и насочи мислите си към спомени за дома в долината Паланкар.
Той простена, когато Карн бръкна надълбоко в раната.
— Извинявай — каза войникът. — Трябва да я прегледам.
Роран продължи да гледа лешоядите, без да отговаря. След минута Карн промърмори няколко думи на древния език и няколко секунди по-късно болката започна да намалява, докато не стана съвсем тъпа. Роран погледна надолу и видя, че разрезът на крака му се е затворил.
От усилието да излекува раната му и тези на двама други мъже преди него лицето на Карн бе посивяло и той трепереше от изтощение; Магьосникът се свлече до каруцата и притисна с ръце корема си, явно измъчван от позиви за повръщане.
— Зле ли ти е? — попита Роран.
Карн сви едва забележимо рамене.
— Просто ми трябва малко време да се оправя… Биволът беше издрал големия ти пищял. Поправих костта, но нямах сили да излекувам изцяло раната. Заших я, така че няма да кърви или да те боли прекалено много, но все пак ще боли. Кракът ти няма да издържа на натоварване, докато раната не заздравее сама.
— А колко време ще е нужно за това?
— Седмица, може би две.
Роран обу каквото бе останало от ботуша му.
— Ерагон ми направи защитни заклинания, които да ме пазят от нараняване. Днес те на няколко пъти ми спасиха живота. Защо не ме защитиха обаче от рога на бивола?
— Не зная, Роран — отвърна Карн с въздишка. — Никой не може да се подготви за всяка възможност. Това е една от причините магията да е толкова опасна. Ако пропуснеш дори един дребен детайл от някое заклинание, то може чисто и просто да те отслаби или по-лошо — да направи нещо ужасно, което изобщо не си възнамерявал да постигнеш. Случва се и на най-добрите магьосници. Сигурно в защитите на братовчед ти има недостатък — неправилно използвана дума или зле формулиран израз — и това е позволило на бивола да те промуши.
Роран слезе от каруцата и закуцука към началото на кервана, като по пътя правеше равносметка на битката. Петима от Варден, в това число и той, бяха ранени по време на боя, а двама други бяха загинали: мъж, когото той изобщо не познаваше, и Ферт, с когото бе разговарял на няколко пъти. От войниците и мъжете, каращи каруците, никой не бе оцелял.
Роран се спря до първите двама войници, които бе убил, и се загледа в труповете. В устата му загорча и стомахът му се сви от отвращение. „Ето, отново погубих хора… даже не зная колко души станаха“. Той осъзна, че в умопомрачителния вихър на битката в Пламтящите равнини бе загубил бройката на сразените от него врагове. Това, че бе отнел живота на толкова много хора, а не можеше да си спомни броя им, го разтревожи. „Нима трябва да покрия цяла равнина с трупове, за да си върна онова, което Империята ми отне? — После му мина още по-тревожна мисъл. — И ако го направя, как ще се върна в долината Паланкар и ще живея в мир със себе си, когато душата ми ще е омърсена от кръвта на стотици?“