— Мъчно ми беше, че не можа да присъстваш на церемонията, Ерагон. Накарах един от заклинателите ни да се свърже с Насуада и я попитах дали ще предаде поканата ми на теб и Сапфира, ала тя отказа да ти каже; боеше се, че предложението може да те разсее от належащите ти задачи. Не мога да я виня, но ми се искаше войната да ти беше позволила да дойдеш на сватбата ни, а на нас — на тази на братовчед ти, тъй като сега сме сродени — по закон, ако не по кръв.
С тежък акцент Хведра добави:
— Моля те, смятай ме за своя роднина, Сенкоубиецо. Доколкото ми е по силите, ти ще бъдеш приеман като част от семейството в Бреган Холд и можеш да поискаш убежище от нас винаги, когато имаш нужда, дори самият Галбаторикс да те преследва.
Ездача се поклони, трогнат от предложението.
— Много любезно от твоя страна. — После попита: — Ако не ви се стори нахално, защо двамата с Орик решихте да се ожените сега?
— Планирахме да се съберем напролет, но…
— … но — продължи Орик с привичната си рязкост — ургалите нападнаха Фардън Дур, а после Хротгар ме изпрати на пътешествие с теб до Елесмера. Когато се върнах тук и семействата от клана ме приеха за техния нов гримстборит, решихме, че моментът е идеален да доведем докрай годежа си и да станем съпруг и съпруга. И двамата може да не преживеем зимата, така че защо да се бавим?
— Значи наистина си станал вожд на клана? — попита Ерагон.
— Аха. Изборът на новия водач на Дургримст Ингетум беше доста оспорван — занимавахме се с това почти цяла седмица, — но накрая повечето семейства приеха, че аз трябва да последвам пътя на Хротгар и да наследя поста му, тъй като бях единственият му посочен от него наследник.
Сега Ерагон седеше до Орик и Хведра и поглъщаше хляба и овнешкото, които джуджетата му бяха донесли, докато гледаше съревнованието, разиграващо се срещу пейките. Домакинът му обясни, че е традиция едно джуджешко семейство, ако разполага с нужното злато, да устройва игри за забавление на сватбените си гости. Семейството на Хротгар беше толкова богато, че настоящите игри продължаваха вече трети ден и се очакваше да приключат след четири дни. Те включваха най-различни съревнования: борба, стрелба с лък, майсторство с меча, мерене на сила и настоящето — Гастгар.
От противоположните страни на една поляна две джуджета яздеха едно срещу друго върху бели Фелдуност. Рогатите планински кози подскачаха по тревата и всеки скок бе дълъг над седемдесет стъпки. Джуджето отдясно държеше в лявата си ръка малък щит, но не носеше оръжия. Онова отляво нямаше щит, но в дясната си ръка стискаше копие и бе готово да го хвърли.
Ерагон затаи дъх, докато разстоянието между двата Фелдуност се скъсяваше. Когато се намираха на по-малко от девет метра едно от друго, джуджето с копието запрати оръжието си към противника си. Другото джудже не се прикри с щита си, а вместо това протегна ръка и с изумителна ловкост сграбчи летящото копие за дръжката. После го завъртя над главата си. Тълпата, струпана около поляната, нададе див възглас, в който се включи и Ерагон, докато ръкопляскаше енергично.
— Това беше много майсторско! — възкликна Орик.
Той се засмя и пресуши халбата си с медовина. Излъсканата му ризница блестеше на светлината на ранната вечер. Носеше шлем, украсен със злато, сребро и рубини, а на пръстите си имаше пет големи пръстена. На кръста му висеше неизменната брадва. Хведра бе облечена дори по-богато. Разкошната й рокля бе украсена с фино избродирани панделки, на шията си носеше гердан от няколко реда перли и усукани златни нишки, а косата й поддържаше гребен от слонова кост с изумруд, голям колкото палеца на Ерагон.
Една редица джуджета се изправи и наду извити рогове, чиито медни звуци проехтяха над планините. После един мъж с огромен гръден кош пристъпи напред и обяви на джуджешки победителя от последното състезание, както и имената на следващата двойка, която щеше да премери сили в Гастгар.
Когато церемониалмайсторът приключи с речта си, младият Ездач се наведе и попита:
— Ще ни придружиш ли до Фардън Дур, Хведра?
Тя поклати отрицателно глава и се усмихна широко.
— Не мога. Трябва да остана тук и да се грижа за делата на Ингетум, докато Орик го няма, за да не се върне и да открие, че воините ни гладуват, а златото ни се е стопило.
Орик се изкикоти и вдигна халбата си към един от слугите, които стояха на няколко крачки разстояние. Докато прислужникът пълнеше чашата с медовина, новият вожд на Ингетум каза с очевидна гордост: