— Не, благодаря, ще вървя пеша, ако нямаш нищо против.
Доведеният му брат сви рамене.
— Както желаеш.
Когато бяха готови да потеглят, Хведра се спусна по широките каменни стъпала пред входа на главната сграда на Бреган Холд, а полите на роклята й се влачеха след нея. Тя подаде на Орик един рог от слонова кост със златна филигранна украса в двата края и каза:
— Това принадлежеше на баща ми, когато яздеше с гримстборит Алдхрим. Давам ти го, за да си спомняш за мен през следващите дни.
После жената продължи на джуджешки толкова тихо, че Ездача не можеше да я чуе, а след това двамата с Орик допряха чела. Накрая вождът се изпъна на седлото, долепи рога до устните си и го наду. Проехтя дълбок и плътен звук, който се усили, докато накрая въздухът в двора сякаш затрептя като въже под напора на вятъра. Два черни гарвана излетяха от кулата с грак. Звукът накара кръвта на Ерагон да закипи. Той се размърда на мястото си. Изгаряше от нетърпение да тръгнат.
Орик вдигна рога над главата си и с последен поглед към Хведра пришпори понито си напред, за да излезе през главните порти на Бреган Холд, откъдето пое на изток, към началото на долината. Ездача и другите дванадесет джуджета го следваха плътно.
В продължение на три часа те следваха добре отъпканата пътека по склона на връх Тардюр, издигайки се все по-нависоко над долината. Джуджетата караха понитата да се движат колкото се може по-бързо, без да ги нараняват, ала ходът им пак бе едва частица от скоростта, която Ерагон можеше да развие, ако тичаше сам. Въпреки че се изнервяше от бавността, той не се оплака, защото осъзнаваше, че неизбежно ще му се наложи да пътува по-бавно с всеки, който не беше елф или Кул.
Ездача потрепери и се загърна по-плътно с наметалото си. Слънцето още не се бе появило над планините Беор и влажен хлад изпълваше долината, въпреки че до обяд оставаха едва няколко часа.
След това те излязоха на равна гранитна тераса, широка над хиляда стъпки, която граничеше отдясно с отвесна скала, оформена от природно образувани осмоъгълни стълбове. Завеси от мъгла скриваха далечния край на каменното поле.
Орик вдигна ръка и каза:
— Виж Аз Кнурлдратн.
Ерагон се намръщи. Колкото и да гледаше, не можеше да различи нищо интересно на голата земя.
— Не виждам каменна гора.
Орик слезе от понито си и подаде юздите на воина зад себе си.
— Ще повървиш ли с мен, Ерагон?
Заедно те тръгнаха към виещите се валма мъгла, а Ездача правеше малки стъпки, за да не избързва пред джуджето. Мъглата целуна лицето му с хлад и влага. Изпаренията станаха толкова гъсти, че скриха останалата част от долината и ги обгърнаха в безличен сив пейзаж, където дори горе и долу изглеждаха съвсем случайно подбрани посоки. Без да се притесни, Орик продължи с уверена крачка. Ерагон обаче се чувстваше дезориентиран и леко нестабилен, така че вървеше с ръка, вдигната пред себе си, за да не се блъсне в нещо, скрито в мъглата.
Орик спря на ръба на тясна пукнатина, която загрозяваше гранитната повърхност, на която стояха, и попита:
— Какво виждаш сега?
Младият Ездач примижа и се огледа напред-назад, но мъглата изглеждаше все така еднообразна. Отвори уста, за да каже това, но после забеляза лека неравност във валмата пара отдясно, леко преплитане на светлина и мрак, което запазваше формата си, докато мъглата се носеше край него. Тогава видя и други подобни места: странни, абстрактни форми, контрасти на светлина и тъмнина, които образуваха непознати за него предмети.
— Аз не… — започна да казва той, когато лек ветрец разроши косата му.
Под нежния полъх на този бриз мъглата изтъня и разпокъсаните сенки се превърнаха в стволове на огромни дървета с пепеляв цвят, голи и с начупени клони. Двамата с Орик бяха заобиколени от десетки такива дървета — бледи скелети на древна гора. Ерагон притисна длан до един дънер и усети, че кората му е студена и твърда като камък. Петна от светъл лишей покриваха повърхността на дървото. Косъмчетата по врата на Ездача настръхнаха. Въпреки че не се считаше за прекомерно суеверен, призрачната мъгла, неестествената приглушена светлина и появяването на самите дървета — мрачни, злокобни и неразбираеми — запали искрица страх у него.
Той облиза устни и попита:
— Как са се появили?
Орик сви рамене.
— Някои казват, че Гунтера ги е посадил тук, когато е създал Алагезия от нищото. Други твърдят, че ги е направил Хелцвог, защото камъкът е любимият му природен елемент, а нима богът на камъка не би искал каменни дървета за своята градина? А трети разправят, че това са били дървета като всички други, но огромна катастрофа преди еони ги е погребала под земята и в този период дървото се е превърнало в кал, а калта — в камък.