Ездача изстена и облегна глава на грубото дърво, загледан в извитите, бели като кост клони, обвити от мъглата. Доверие. От всичко, което джуджето можеше да поиска от него, това бе най-трудното за даване. Младежът харесваше Орик, ала да се подчини на властта му, когато толкова много беше заложено на карта, означаваше да се откаже от още по-голяма част от свободата си, а тази перспектива го отвращаваше. Освен това заедно с нея щеше да отстъпи и част от отговорността си към съдбата на Алагезия. Ерагон се чувстваше така, сякаш е стъпил на ръба на пропаст, а Орик се опитва да го убеди, че само на няколко крачки по-надолу има тераса. Ала младежът не можеше да се насили да се пусне от страх да не полети към смъртта си.
Затова той каза:
— Няма да ти бъда безмозъчен слуга, на когото да заповядваш. Когато става дума за делата на Дургримст Ингетум, ще те слушам, но във всичко друго няма да имаш власт над мен.
Орик кимна със сериозно изражение.
— Не се безпокоя за мисиите, на които Насуада може да те изпрати, нито кого ще убиеш, докато се бориш с Империята. Не, онова, което не ми дава покой нощем, когато трябва да спя сладко като Арген в пещерата си, е представата ми как ще се опиташ да повлияеш на гласуването на срещата на клановете. Зная, че намеренията ти са благородни, но ти не познаваш нашата политика, независимо колко добре те е обучила Насуада. Това е от моята компетентност, Ерагон. Нека се справя с нея по начина, който намирам за най-подходящ. Хротгар ме обучава за това през целия ми живот.
Ерагон въздъхна и с усещането за отстъпление каза:
— Добре. Ще сторя онова, което смяташ най-добро за възкачването си на трона, гримстборит Орик.
На лицето на джуджето разцъфна широка усмивка. Той стисна ръцете на Ездача, а после го пусна с думите:
— Ах, благодаря ти. Не знаеш колко много означава това за мен. Ти извърши много добро дело и аз няма да го забравя, дори ако доживея до двестагодишна възраст и брадата ми стане толкова дълга, че се влачи в калта.
Въпреки мрачното си настроение, Ерагон се изкикоти.
— Е, надявам се, че няма да стане толкова дълга. Ще се спъваш постоянно!
— Може би така ще стане — каза Орик, засмян. — Освен това мисля, че Хведра ще започне да я подрязва, щом ми стигне до коленете. Тази жена има много конкретно мнение за подходящата дължина на една брада.
Джуджето тръгна пред него, за да го изведе от каменната гора сред безцветната мъгла, която се вихреше около вкаменените дънери. Събраха се отново с дванадесетте воини на Орик, а после започнаха да се спускат по склона на връх Тардюр. На дъното на долината продължиха по права линия до другия й край и там джуджетата отведоха Ерагон до един тунел, скрит толкова хитро в скалната стена, че той никога не би открил входа сам.
Ездача изостави със съжаление бледата слънчева светлина и свежия планински въздух и навлезе в мрака на тунела. Проходът бе висок два и половина метра и широк около метър и осемдесет — доста нисък за Ерагон — и като всички джуджешки тунели, през които бе минавал, беше прав като стрела, докъдето му стигаше погледът. Озърна се през рамо точно навреме, за да види как джуджето Фар затваря закачената на панти гранитна плоча, която служеше за врата на тунела. Групата потъна в подземния мрак. Миг по-късно четиринадесет светещи кълба с различни цветове се появиха в тъмнината, когато джуджетата извадиха лишените от пламък фенери от дисагите си. Орик подаде един на Ездача.
После те потеглиха напред в недрата на планината и копитата на понитата изпълниха тунела с тропащо ехо, което сякаш крещеше срещу тях като гневен призрак. Ерагон се намръщи, защото знаеше, че ще слуша тази дандания по целия път до Фардън Дур, тъй като именно там свършваше тунелът след много километри път. Той приведе рамене и стисна по-здраво каишите на раницата си, копнеейки тайно да можеше да е на гърба на Сапфира и двамата да летят високо над земята.