Смеещите се мъртъвци
Роран приклекна и се взря през плетеницата от върбови клони.
На около двеста метра разстояние петдесет и трима войници и каруцари седяха около три отделни огъня и вечеряха, докато здрачът бързо се спускаше над земята. Мъжете бяха спрели за през нощта на широкия, покрит с трева, бряг на безименна река. Каруците, пълни с провизии за войските на Галбаторикс, бяха разположени в грубоват полукръг около огньовете. Десетки спънати биволи пасяха зад лагера и от време на време си разменяха по някое мучене. На двадесетина метра надолу по течението обаче меката земя се издигаше рязко нагоре, с което пречеше на всякаква атака или бягство в тази посока.
„Какво ли са си мислили?“ — зачуди се Роран. Беше разумно, когато си във враждебна територия, да лагеруваш в лесно за отбраняване място, което обикновено означаваше да намериш такава природна даденост, която да пази гърба ти. Обаче трябваше и да можеш да избягаш от него, ако ти устроят засада. В сегашния случай щеше да е фасулска работа за Роран и другите воини под командването на Мартланд да изскочат от гъсталака, където се криеха, и да притиснат войниците на Империята в тесния край на клина, оформен от реката и скалите, където щяха да ги избият с лекота. За него беше странно, че тренирани войници могат да направят подобна грешка. „Може би са от някой град — помисли той. — Или пък просто са неопитни. — Това го накара да се намръщи. — Но защо тогава ще им поверят толкова важна мисия?“
— Откри ли някакви капани? — Нямаше нужда да обръща глава, за да знае, че Карн е близо до него, както и Халмар, и други двама войници. Като се изключат четиримата мечоносци, които се бяха присъединили към отряда на Мартланд, за да заменят загиналите и тежко ранените при последната мисия, Роран се беше сражавал редом с всички мъже в отряда. Въпреки че не харесваше всеки един от тях, вярваше, че е достатъчно, за да им повери живота си, както знаеше, че му вярват и те. Това беше връзка, която надхвърляше възрастта или произхода. След първата си битка той се изненада колко близък се чувстваше с другарите си, както и колко топло се отнасяха те с него.
— Не и такива, които мога да усетя — промърмори Карн. — Но от друга страна…
— Може да са измислили нови заклинания, които да не си в състояние да засечеш, да, да. Има ли обаче магьосник сред тях?
— Не съм съвсем сигурен, но не, не мисля, че има.
Роран отмести няколко върбови клонки, за да види по-добре разположението на каруците.
— Това не ми харесва — промърмори той. — Предишният керван беше съпровождан от магьосник. Защо този не е?
— Ние сме по-малко, отколкото можеш да си представиш.
— Аха.
Роран почеса брадата си, все още разтревожен от очевидната липса на здрав разум у войниците. „Възможно ли е да провокират нападение? Не изглеждат готови за такова, но външният вид често лъже. Какъв ли капан са ни приготвили? На четиридесет километра околовръст няма никой друг, а Муртаг и Торн са били забелязани да летят северно от Фейнстер“.
— Прати сигнала — каза той. — Но предупреди Мартланд, че изборът им на място за лагер ме тревожи. Или са пълни идиоти, или имат някаква защита, която не можем да видим: магия или друго коварство на краля.
Последва тишина, после магьосникът отговори:
— Пратих го. Мартланд каза, че споделя тревогата ти, но освен ако не искаш да доприпкаш обратно при Насуада с подвита опашка, ще си пробваме късмета.
Роран изсумтя и обърна гръб на войниците. Направи знак с брадичка и другите мъже залазиха на ръце и колене с него към мястото, където бяха оставили конете си.
Той се изправи и яхна Снежноплам.
— Хей, спокойно, момче — прошепна той, галейки коня, когато животното отметна глава.
На слабата светлина гривата и кожата на жребеца блестяха като сребърни. Не за първи път на Роран му се прииска конят му да бе с някоя по-малко видима окраска, например кафява.
Той откачи щита си от седлото и пъхна лявата си ръка под каишките му, а после измъкна чука от колана си.
Преглътна на сухо, усещайки познатото стягане между раменете, и стисна по-здраво дръжката.
Когато и петимата бяха готови, Карн вдигна пръст и клепачите му се премрежиха, а устните му се размърдаха, сякаш си говореше сам. Наблизо пропя щурец.
Очите на магьосника се отвориха рязко.
— Запомнете, гледайте само в земята, докато очите ви привикнат, а дори и тогава не поглеждайте към небето.
После започна да припява на древния език неразбираеми думи, които трептяха от сила.