— Целете се в главата! — извика Роран, въпреки бодящото гърло. — Главата!
Остави кинжала забит в лицето на войника и взе чука си от отъпканата земя, където беше паднал, спирайки се само колкото да сграбчи едно захвърлено копие, което вдигна с лявата си ръка. После прескочи един паднал войник и се затича към Халмар, който също беше свален от коня и се биеше с трима войници едновременно. Преди противниците да го забележат, Роран удари главите на двамата най-близки толкова силно, че разцепи шлемовете им. Третия остави на Халмар, като вместо това се насочи към войника, чийто гръден кош бе строшил и когото бе оставил, смятайки го за мъртъв. Откри мъжа да седи на земята, облегнат на колелото на една каруца. Храчеше кръв и се мъчеше да обтегне един лък.
Роран го прониза в лявото око с копието. Парчета сива плът останаха закачени за върха, когато го измъкна.
Тогава му хрумна нещо. Той метна копието към един мъж в червена туника от другата страна на най-близкия огън, пронизвайки го в гърдите, и затъкна чука си в колана. След това опъна лъка на войника, подпря гръб в каруцата и започна да стреля по противниците, тичащи из лагера, в опит или да ги убие с някое щастливо попадение в лицето, гърлото или сърцето, или да ги осакати достатъчно, за да могат другарите му да ги сразят по-лесно. Ако не друго, предполагаше, че един ранен войник може да изгуби достатъчно кръв, за да умре сам преди края на битката.
Първоначалната увереност в успешната атака бе преминала в пълен смут. Варден бяха разпръснати и объркани — някои още на конете, някои на земята, но почти всички с някаква рана. Поне петима, доколкото можеше да прецени Роран, бяха загинали, когато войниците, които бяха смятали за мъртви, ги бяха нападнали повторно. Невъзможно му беше да прецени колцина от войниците на Галбаторикс са останали сред хаоса на бясно движещи се тела, ала виждаше, че противникът все още превъзхожда мизерните двадесет и петима оцелели Варден. „Могат да ни разкъсат на парчета с голи ръце, докато се опитваме да ги съсечем“ — осъзна той. Затърси с очи сред бъркотията Снежноплам и видя, че конят е избягал по-надолу по течението на реката, където стоеше до една върба с разширени ноздри и прилепнали до главата уши.
Роран успя да убие с лъка още четирима войници и рани поне двадесет. Когато му останаха само две стрели, забеляза Карн, застанал от другата страна на лагера. Биеше се с един противник край горяща палатка. Роран издърпа тетивата, докато перото на стрелата не докосна ухото му, а после застреля войника в гърдите. Той политна и Карн го обезглави.
Роран хвърли лъка настрана и с чук в ръка дотича при магьосника.
— Можеш ли да ги убиеш с магия? — извика той.
За момент Карн продължи да диша тежко, а после поклати глава и отговори:
— Всяка магия, която опитах, е блокирана.
Светлината от горящата палатка позлатяваше едната страна на лицето му.
Роран изруга.
— Тогава да го направим заедно! — извика той и вдигна щита си.
Рамо до рамо двамата тръгнаха към най-близката група войници — осем мъже, заобиколили трима от Варден. Следващите няколко минути представляваха вихрушка от проблясващи оръжия, разкъсана плът и внезапна болка за Роран. Войниците се изморяваха по-бавно от обикновените хора и никога не избягваха нападение, нито пък се забавяха, когато получеха ужасяващи рани. Напрежението от битката беше толкова голямо, че на Роран пак му се догади и след като и осмият войник падна, той се преви и повърна отново. Изплю се, за да прочисти устата си.
Единият от бунтовниците, които се бяха опитали да спасят, беше загинал в битката, прободен от кинжал в бъбреците, ала другите двама, които още се държаха на крака, тръгнаха с Роран и Карн. Четиримата атакуваха следващата група противници.
— Изтласкайте ги към реката! — извика Роран.
Водата и калта щяха да затруднят движенията на войниците и може би да помогнат на Варден да ги надвият.
Недалеч Мартланд бе успял да събере двадесетината Варден, които още бяха на конете си, и те вече правеха онова, което Роран бе предложил: изтласкваха войниците към проблясващата вода.
Противниците и няколкото колари, които още бяха живи, се съпротивляваха. Блъскаха с щитовете си пешаците. Опитваха се да промушат конете с копия. Но въпреки свирепия им отклик, Варден ги принуждаваха да отстъпват крачка по крачка, докато мъжете в алени туники не се озоваха до коленете сред бързата вода, почти заслепени от ярката светлина, която блестеше над главите им.