— Поддържайте редицата! — извика Мартланд, след което слезе от коня си и с разкрачени крака застана на брега. — Не им позволявайте да се върнат на брега!
Роран приклекна, заби пети в меката земя, докато не се почувства достатъчно стабилен, и зачака едрия войник, застанал в студената вода на няколко крачки от него, да атакува. Мъжът тръгна към него с рев, размахал меча си, който Роран отби с щита си. Той отвърна на удара с чука си, ала войникът го парира със собствения си щит и замахна към краката му. В продължение на няколко секунди те си разменяха удари, но никой не можа да рани другия. После Роран успя да строши лявата ръка на противника си, с което го отблъсна на няколко крачки. Войникът просто се усмихна и започна да се кикоти със смразяващ сърцето глас.
Роран се зачуди дали той, или някой от спътниците му щяха да преживеят нощта. „Тези са по-трудни за убиване от змии. Можем да ги нарежем на ивици, но те ще продължават да ни атакуват, освен ако не засегнем нещо жизненоважно“. Следващата му мисъл изчезна, когато войникът отново го нападна с нащърбения си меч, който блестеше на бледата светлина като пламък.
След това битката доби усещането за кошмар за Роран. Странната опасна светлина караше водата и войниците да изглеждат нереални, обезцветяваше ги и хвърляше дълги, тънки и остри като бръснач сенки по развълнуваната водна повърхност, докато отвъд тях и навсякъде наоколо нощта бе погълнала света. Отново и отново той отблъсваше войниците, които излизаха, препъвайки се в реката, за да го убият, удряше ги с чука, докато не се превръщаха в нещо, едва приличащо на човек, което въпреки всичко отказваше да умре. С всеки удар капки черна кръв цапаха повърхността на водата като петна разлято мастило и се носеха надолу по течението. Непоносимата еднаквост на всеки сблъсък едновременно вцепеняваше и ужасяваше Роран. Независимо колко силно се бореше, винаги имаше още един осакатен войник, готов да го убие. И неспирният побъркан кикот на мъже, които знаеха, че са мъртви, ала въпреки това продължаваха да поддържат илюзията за живот, докато Варден унищожаваха телата им.
А след това тишина.
Роран остана приклекнал зад щита си с полувдигнат чук, задъхан и плувнал в пот и кръв. Измина минута, преди да си даде сметка, че във водата срещу него не стои никой. Огледа се три пъти наляво и надясно, неспособен да осъзнае, че войниците най-накрая са блажено и невъзвратимо мъртви. Един труп се носеше край него в блестящата вода.
Той извика нечленоразделно, когато нечия длан стисна дясната му ръка. Извъртя се рязко и с ръмжене се отскубна, но видя, че до него е само Карн. Изтощеният и оцапан с кръв заклинател говореше:
— Спечелихме, Роран! А? Няма ги! Избихме ги!
Младият бунтовник отпусна ръце и изви глава назад, твърде изморен, дори за да седне. Чувстваше се… чувстваше се така, сякаш сетивата му са ненормално чувствителни, а в същото време емоциите му бяха слаби и приглушени, притаени някъде дълбоко в него. Радваше се, че е така. Иначе щеше да полудее.
— Съберете се и проучете каруците! — извика Мартланд. — Колкото по-бързо се раздвижите, толкова по-скоро ще можем да напуснем това прокълнато място! Карн, погрижи се за Велмар. Не ми харесва видът на тая рана.
С огромно усилие на волята Роран се обърна и се завлачи по брега към най-близката каруца. Мигайки, за да прогони потта, която капеше от челото му, той видя, че от първоначалния отряд едва деветима още стоят на крака. Той изтласка това наблюдение от ума си. Скърби по-късно, не сега.
Докато Мартланд Редбиърд вървеше сред покрития с трупове лагер, един войник, когото бяха мислили за умрял, се завъртя на земята и с едно рязко движение отсече дясната длан на херцога. С движение толкова елегантно, че изглеждаше като отработено пред огледало, Мартланд изрита меча от хватката на противника, а после коленичи върху гърлото му и с лявата си ръка извади кинжала, с който прониза мъжа през едното око. После, със зачервено и обтегнато лице, той пъхна чуканчето на китката си под лявата мишница и отпъди всички, които се бяха затичали към него.
— Оставете ме на мира! Почти никаква рана не е това. Заемайте се с каруците! Ако не побързате, мързеливци такива, ще останем тук толкова дълго, че брадата ми ще побелее като сняг. Хайде! — Когато обаче Карн отказа да помръдне, Мартланд се намръщи и извика: — Пръждосвай се или ще наредя да те набият за неподчинение, така да знаеш!
Карн вдигна падналата длан на херцога.
— Може би съм способен да я възстановя, но ще ми трябват няколко минути.