Кнурлкаратн бяха каменоделци и никой не можеше да се мери с тях по отношение на хора и материални блага, защото всички други кланове разчитаха на опита им в прокопаването на тунели и строителството на сгради, и дори Ингетум се нуждаеха от тях за добиването на рудата за ковачниците им. И ако опитът на Надо да спечели короната се провалеше, Ездача знаеше, че мнозина от вождовете на другите по-маловажни кланове, които споделяха възгледите му, щяха да скочат да заемат мястото му. Аз Свелдн рак Ануин например, които Галбаторикс и Клетвопрестъпниците почти бяха избили по време на бунта им, се бяха обявили за кръвни врагове на Ерагон по време на посещението му в град Тарнаг и във всяко свое действие по време на съветите показваха неизменната си омраза към него, Сапфира и всичко, свързано с дракони или онези, които ги яздят. Бяха възразили дори за самото присъствие на Ерагон на съвещанията, въпреки че бе напълно законно според джуджешкия закон, и накараха всички да гласуват по въпроса, с което забавиха събранието с шест ненужни часа.
„Някой ден ще трябва да намеря начин да се помиря с тях — помисли си младият Ездач. — Или това, или ще трябва да довърша започнатото от Галбаторикс. Отказвам да живея целия си живот в страх от Аз Свелдн рак Ануин“. За пореден път, както ставаше често през последните няколко дни, зачака отговора на Сапфира и когато той не се появи, познатата болка прободе сърцето му.
Не беше никак сигурно доколко стабилни са съюзите между клановете. Нито Орик, нито Йорюн, нито Ганел или Надо имаха достатъчна подкрепа, за да спечелят гласа на масите, така че всички бяха активно въвлечени в надпреварата да запазят верността на клановете, които вече им бяха обещали помощ, като в същото време подстрекаваха подкрепящите противниците им да се откажат. Въпреки важността на събитието, на Ерагон всичко това му се струваше изключително досадно и изморяващо.
Доколкото бе разбрал от обяснението на Орик, преди да изберат владетел, вождовете трябваше да гласуват дали са готови да изберат такъв и при първоначалните избори трябваше да се получат поне девет гласа „за“, за да започнат същинските. Засега никой от гримстборит, включително Орик, не се чувстваше достатъчно сигурен в позицията си, за да подложи въпроса на гласуване и да се премине към окончателните избори. Както казваше приятелят му, това бе най-деликатната част от процеса и в някои случаи тя отнемаше ужасно дълго време.
Обмисляйки положението, Ерагон бродеше безцелно из лабиринта от коридори под Тронхайм, докато не се озова в суха прашна стая, край едната стена на която имаше редица от пет черни арки, а на отсрещната — осемметров барелеф във формата на ръмжаща мечка. Мечката имаше златни зъби и кръгли рубини вместо очи.
— Къде се намираме, Квистор? — обърна се младежът към един от пазачите си.
Гласът му разбуди глухо ехо в стаята. Той усещаше умовете на много джуджета в нивата над тях, ала нямаше представа как да ги достигне.
Стражът — младо джудже на не повече от шестдесет години, пристъпи напред.
— Тези стаи са били изпразнени преди хилядолетия от гримстборит Корган по времето на построяването на Тронхайм. Не сме ги използвали оттогава, освен когато цялата ни раса се събере във Фардън Дур.
Ерагон кимна.
— Можеш ли да ме заведеш обратно на повърхността?
— Разбира се, Аргетлам.
Няколко минути бърз ход ги отведоха до широко стълбище с ниски стъпала като за джуджета, което се издигаше към коридор някъде в югозападния сектор на основите на Тронхайм. Оттам Квистор поведе Ездача към южния от четирите шесткилометрови тунели, които разделяха планината по посоките на компаса.
Това бе същият тунел, през който Ерагон и Сапфира бяха влезли за пръв път в Тронхайм преди няколко месеца, и Ездача вървеше по него към центъра на града-планина със странно усещане за носталгия. Имаше чувството, че в промеждутъка е остарял с няколко години.
Високият колкото четириетажна сграда коридор беше изпълнен с джуджета от всички кланове. Те до едно забелязаха Ездача, в това той бе сигурен, но не всички благоволиха да покажат, че са го видели, за което им беше благодарен, защото му спестиха усилията да отвръща на още повече поздрави.
Той настръхна, когато група Аз Свелдн рак Ануин прекоси коридора. Като един джуджетата извърнаха глави и го изгледаха, но израженията им бяха прикрити от пурпурните була, които винаги носеха на публично място. Последният в редицата се изплю на пода по посока на Ерагон, преди да изчезне след събратята си през един сводест портал, водещ към съседния коридор.