„Ако Сапфира бе тук, нямаше да посмеят да проявят такава грубост“ — помисли си той.
Половин час по-късно достигна края на величествения коридор и въпреки че бе идвал тук много пъти, удивлението и възхищението го обзеха отново, когато пристъпи между колоните от черен оникс, увенчани с жълт цирконий, три пъти по-високи от човешки бой, и влезе в кръглата зала в сърцето на Тронхайм.
Тя бе широка триста метра, с под от полиран червен халцедон, в който бе гравиран чук, заобиколен от дванадесет пентаграми — герба на Дургримст Ингетум и първия джуджешки крал Корган, който бе открил Фардън Дур, търсейки злато. Срещу Ерагон и от двете му страни се издигаха входовете към другите три тунела, преминаващи през града-планина. Залата нямаше таван, но се издигаше чак до върха на Тронхайм, който отстоеше на хиляда и шестстотин метра. Там бяха входовете за драконовите покои, където бяха живели Ерагон и Сапфира, преди Аря да строши звездния сапфир, а над тях бе единствено небето: пищен син кръг, който изглеждаше невъобразимо далечен между стените на отвореното гърло на Фардън Дур — кухата, висока шестнадесет хиляди метра, планина, която криеше Тронхайм от останалата част от света.
Съвсем малко дневна светлина проникваше до дъното на Тронхайм. Градът на Вечния сумрак, така го наричаха елфите. Тъй като в града-планина влизаше оскъдна слънчева светлина, ако се изключи зашеметяващият половин час преди и след обяд в средата на лятото — джуджетата озаряваха вътрешността с безброй фенери без пламък. Тук, в залата, имаше хиляди от тях. От външната страна на всяка втора колона на сводестите галерии, които обграждаха всяко ниво на Тронхайм, висеше по един фенер, а в самите аркади — дори още повече, като осветяваха входовете към странни и непознати стаи, както и пътя на Вол Турин, Безкрайното стълбище, което се издигаше спираловидно около залата от дъното до върха. Ефектът бе едновременно потискащ и впечатляващ. Фенерите бяха в множество различни цветове и така вътрешността на залата изглеждаше като обсипана с блестящи скъпоценни камъни.
Красотата им обаче бледнееше пред великолепието на истинския скъпоценен камък, най-великия от всички: Исидар Митрим. Джуджетата бяха построили на пода кръгла дървена платформа с диаметър осемнадесет метра и ограда от дъбови греди, където изключително внимателно монтираха наново парче по парче разбития звезден сапфир. Парчетата, които още не бяха разположили, стояха в кутии без капак, подплатени с груба вълна. Всяка от тях имаше етикет, надписан с паякообразни руни. Кутиите бяха разположени върху голяма част от западната страна на обширната зала. Може би триста джуджета стояха приведени над тях, погълнати от работата си, докато се мъчеха да съберат парчетата в едно цяло. Друга група се суетеше на платформата и се грижеше за раздробения кристал на нея, както и за построяването на допълнителни конструкции.
Ерагон се загледа в работата им в продължение на няколко минути, а после отиде до мястото на пода, което Дурза бе строшил, когато нахлу с ургалите в Тронхайм от тунелите отдолу. С върха на ботуша си той почука полирания камък пред себе си. Нямаше и следа от нанесеното от Сянката поражение. Джуджетата бяха свършили великолепна работа за заличаването на белезите от битката за Фардън Дур, въпреки че Ездача се надяваше да я запомнят с някакъв паметник, защото смяташе, че е важно за бъдещите поколения да не забравят кървавата цена, която джуджетата и Варден бяха платили по време на борбата си с Галбаторикс.
Докато вървеше към платформата, той кимна на Скег, който стоеше там и наглеждаше звездния сапфир. Ерагон бе срещал и преди слабото джудже с ловки пръсти. Скег беше от Дургримст Гедтрал и крал Хротгар му бе възложил реставрацията на най-ценното джуджешко съкровище.
Скег направи знак на младежа да се качи на платформата. Когато той се повдигна на грубо издяланите греди, го посрещна бляскав пейзаж от фасети — полегати повърхнини, остри като игла върхове, тънки като хартия ръбове. Повърхността на звездния сапфир му напомни за леда по река Анора в долината Паланкар в края на зимата, когато той се топеше и замръзваше множество пъти и беше опасно да се върви по него заради неравностите, създадени от промените в температурата. Само че вместо сини, бели или прозрачни, останките от звездния сапфир бяха в мек розов цвят, прорязан от неясни оранжеви линии.
— Как върви работата? — попита Ерагон.
Скег сви рамене и размаха ръце във въздуха като чифт пеперудени крила.